април 17 2016

Пътешествие до ареста в Перник 2/3

Данко – полицай номер 1, беше висок около метър и деветдесет и носеше масивен златен часовник. През отворения прозорец на буса ясно успявах да чуя разговора му с Митко (другият полицай) – Данко му обясняваше как сега цяла вечер ще се занимават с тези ненормалници – моето психично болно момче и аз. Явно ни бяха хванали на косъм, защото се оказа, че са застанали на отбивката само една минута преди нашето пристигане. Ама не било проблем – по-нататък също ни чакали колегите им. Митко отвори вратата и се обърна към шофьора:

– Добре де, видя микробуса и реши да се качиш? А ключовете къде бяха?

– Е, как къде, на таблото бяха. Иначе нямаше да се кача. – това беше единствената трезва мисъл, която забелязах у него за цялата вечер.

– Хайде, излизай, бавно! – Обърна се полицаят към крадеца. Понечих да отворя и аз вратата, за да изляза, но Митко рязко ме сряза – Ти стой тук, къде си тръгнал!

Двамата полицаи опряха момчето на буса и внимателно му сложиха белезници. Позакачаха го малко – добронамерено, за откраднатия автомобил и го заведоха до патрулката. Наведоха го да се облегне на предния капак и го предупредиха да стои неподвижно. След това се върнаха при мен и ме питаха откъде съм и дали познавам крадеца.

– Не го познавам, качи ме на стоп от Дупница за София.. – тръгнах да разказвам аз, но те рязко ме прекъснаха.

– Сигурен ли си, да не ни лъжеш?

– Качи ме от автобусната спирка на главния в Дупница. Не го познавам, но се държа много странно през целия път, даже си мислех да слизам след малко.

– Къде е тази спирка? – Обясних им подробно къде се намира, но те се направиха, че не ме разбират.

– Какво правиш в Дупница?

– Работя там, продавам учебници в читалището в центъра.

– Ще я видим тая работа, стой тук и не мърдай.

Отговарях спокойно и добронамерено, защото знаех че нямам нищо общо с кражбата и просто чаках докато се изясни ситуацията. Попитах ги какво следва оттук нататък и те ми казаха, че чакаме колегите им и после ще ни разпитват. През това време дойде някаква селска мутра на средна възраст, която се насочи към момчето и тръгна да го блъска и да му вика. Полицаите се затичаха и го спряха, като се опитаха да го успокоят – оказа се собственика на микробуса. Явно му разказаха за ситуацията и той се успокои, след това дойде при мен и ме попита какъв съм. Разказах му набързо, но той каза че лъжа и че ме е видял на някакъв си мост преди Дупница в колата с момчето. Казах му че няма как да е вярно това, но той тръгна да ми крещи и полицаите отново се намесиха и го отведоха в страни. Думите му сериозно утежняваха положението и въпреки че имах неоспорими доказателства, че не съм бил на никакъв мост, явно предстоеше да се разправяме за това. Малко след това Данко се приближи и с надсмешка ми каза:

– Е, к’во, повече няма да пътуваш на стоп, нали?

– Напротив, ще пътувам. – му казах.

– Ще видим. – отговори и се отдалечи.

Малко след това Митко дойде и с почти извинителен тон каза, че трябва да ми сложи белезници и да си преместя ръцете зад гърба. Не ги затегна много, но ме предупреди да не шавам, защото са самонатягащи се. Вдигна прозореца и затвори вратата, така че останах сам. Не можех да се облегна –  страхувах се да не се затегнат белезниците. Разсъждавах върху ситуацията и даже ми стане леко смешно, защото все още бях мераклия вечерта да ходя на бар. Започнаха да идват още полицаи – оглеждаха и записваха, но мен не ме закачаха все още. От време на време побутваха момчето да стои мирен върху капаха, но на него му беше все по-трудно, защото позата е доста неудобна с голямо напрежение върху караката, а и съм убеден, че му бяха стегнали белезниците. В един момент и на мен започна да ми става все по- трудно и започнах да правя опити поне малко да си раздвижвам ръцете, но това само още повече ме дразнеше. Даже си попях.

По едно време дойде един друг полицай да ме разпитва и след като му повториш всичко, което вече бях казал, ме изкараха от буса и ме преместиха в една патрулка. Митко точно говореше със семейството си – извиняваше се, че ще се прибере късно тази вечер, но имало било ситуация. Доколкото си спомням имаше две малки дъщери, за които разказваше с умиление. Беше доста добре настроен към мен и ми каза, че се надява че всичко ще се изясни тази вечер, но нищо не може да ми обещае. Имало си процедури.

Ръцете вече доста ме боляха, бях стоял с белезниците повече от час и се бяха и позатегнали. Смрачаваше се и ставаше все по-студено.

Изкараха ме от патрулката, за да ми проверят багажа пред очите ми. Изсипаха цялата раница на земята и започнаха да описват всичко, след това ме накараха да се подпиша. Вътре имаше учебници, така че това потвърждаваше тезата ми. Като цяло бях спокоен и очаквах всичко скоро да се разреши. Разбира се, чувал съм истории как по време на подобни претърсвания полицаите умишлено слагат забранени вещества в багажа, за да искат после откуп… Освен това целият оборот на книжарницата беше в раницата, а аз нямах визуален достъп до нея от полицейската кола. Не намериха нищо съмнително.

Върнаха ме в патрулката, като след малко докараха и момчето – излеждаше още по-зле, все едно всеки момент ще припадне. Данко хубаво ни се накара, задето ще се занимава с нас цяла вечер. Лошото му настроение си личеше от киломентри, но аз не му отговарях – така щеше най-вероятно още повече да се ядоса. Потеглихме към Перник, казаха че ще ни водят на разпит. Преминахме с включени полицейски светлини през града докато не спряхме в двора на едно от районните полицейски управления.

Извадиха ме от колата и ми свалиха белезниците. Олекна ми много, ръцете ми бяха изтръпнали. Около половин час давах показания – в районното полицаите бяха доста впечатлени от моята история, след което се подписах, че всичко, което съм казал, е истина. Очаквах, че след като вече са ми свалили белезниците ще ме пуснат да си ходя, още повече че не се държаха с мен като с престъпник, но за моя изненада Митко отново ми заключи ръцете и ме вкара в патрулката при момчето. Горкото момче – него въобще даже не си бяха направили труда да го разпитват, беше стоял в колата с белезници през цялото време.

Потеглихме към голямото управление – според думите на полицаите. Вече беше към 8 часа, така че вариантът да се ходи на бар в София изглеждаше все по-малко вероятен – по-скоро трябваше да помисля къде да пренущувам в Перник след като всичко свърши. Разбира се, родната полиция беше помислила за това преди мен, но аз още не го знаех това. Мислите ми отскочиха към предстоящото пътуване утре – още не бяхме измислили къде точно ще ходим, но очевидно беше вече, че няма да можем да тръгнем рано сутрин. И както си разсъждавах, изведнъж моят прекрасен крадец бавно се обърна към мен и виновно прошепна:

– Извинявай.

Бях толкова изненадан, че въобще не знаех как да реагирам. Отново ми стана смешно, ама щеше да е много тъпо от моя страна, ако се бях засмял в колата пред двамата бесни полицаи, от които завися, та само му казах:

– Не, бе, няма проблем.., няма за какво!

Тук младежът понечи да спори, но Данко рязко се намеси и му каза да мълчи, защото иначе лошо му се пише. И така с включени сирени фучахме из Перник, оказа се че двете полицейски управления са доста далеч едно от друго.

SONY DSC
*Снимката е от друг стоп, но от този нямам снимки. 
април 16 2016

Пътешествие до ареста в Перник 1/3

                Няколко минути след като бях започнал да махам за стоп по международния път от Гърция за София един раздрънкан микробус рязко намали, давайки ляв мигач. Учуден от това странно решение на шофьора инстинктивно свалих ръка докато премине, въпреки че не разбирах реално какво искаше да ми каже. Противно на всякаква логика обаче той спря по средата на платното и ми махна да се качвам. Взех си раницата и бързо скочих в буса, защото зад едни храсти често се криеха патрулки, а човекът си беше в очевадно нарушение. Зад волана стоеше младо момче с доста болнав и изморен вид.

 – За къде сте? – го попитах, но не получих никакъв отговор. Повторих въпроса – За София ли сте?

 – Ще мина оттам. – отговори ми тихо и потеглихме.

       Самият микробус беше в изключително лошо състояние – според мен беше от тези, с които транспортират работниците от селата до цеха, в който работят. Забелязах надписи преди да се кача, нещо свързано с Бобов дол, но не си спомням какво точно пишеше. Нямаше радио и беше доста мръсно. Захвърлих разваления колан зад моята седалка и се загледах внимателно в момчето. То не обелваше нито дума и въобще не изглеждаше добре. Спрях се на три варианта – или е болен, или недоспал, или пиян. И в трите случая е важно както да се говори с шофьора, за да не заспи зад волана, а също така и да се следи зорко пътя, за да не направи някоя глупост.

–  С какво се занимаваш?

– Пътувам. – мисля че това ми отговори, но не съм сто процента сигурен вече. Във всеки случай беше нещо подобно, с една дума.

– Откъде си?

– Всеки път едни и същи въпроси, всеки път едно и също. На какво прилича това, човек две думи различни да не може да си каже. – каза доста раздразнен и продължи, като ме погледна обидено – Няма да ти отговоря.

               Вътрешно ми стана доста смешно, но се постарах да не го показвам. Вместо това се усмихнах леко и му предложих да каже за какво му се говори тогава – беше важно да се поддържа някакъв разговор, за да мога да го следя и разсейвам – все повече ми приличаше на психопат.  Но той не ми отговори, даже не ме и погледна – млъкна…

                За моя изненада караше доста добре, въпреки че всеки момент очаквах да направи някоя грешка или да тръгне да заспива. Леко се успокоих и започнах да си мисля за разни мои неща – бързах да се видя вечерта с Юлия, щяхме да ходим в някакъв бар, а на следващия ден мислихме да пътуваме към Родопите. Работния ден беше минал добре и мъкнах със себе си няколко стари учебника и парите от оборота – продавах учебници в Дупница по случай началото на учебната година. Предните няколко дни вместо да си хващам автобуса към София, пътувах на стоп – беше далеч по-приятно и се возих при всякакви интересни хора. От малък пътувам по този начин и съм изпадал във всякакви ситуации, но точно в тази, която предстои да ви разкажа, не бях попадал досега.

          Наближихме някаква отбивка за Пловдив, която дори не бях забелязвал до тогава. Изведнъж моят човек намали и заинтригуван провлачено ме попита:

– Ходи ли ти се в Пловдив? Ще бъде хубаво, ако кажеш, веднага отиваме.

– Да, обаче не мога, утре имам работа и няма как. – му отговорих, като за кратко си помислих, че е добра възможност да сляза и да си хвана друг стоп, но в крайна сметка отхвърлих този вариант.

      Мълчаливо подминахме отбивката и си продължихме към София. Момчето изглеждаше все така отнесено, атмосферата въобще не ми харесваше. Движехме се бавно – микробусът беше доста стар. Точно бях започнал пак да се унасям в мислите си, когато той прекъсна мълчанието:

– Чувствам се много самотен, въпреки че винаги има други около мен – каза ми отнесено и погледна към празните задни седалки – Постоянно пътувам, но все бързам и нищо не мога да разгледам. Много е гадно да си сам.

             Вече се убедих, че нещо психически му има на човека, но това беше идеална възможност да завържем някакъв разговор, та му обясних съчувствено, че и аз покрай работата нямам възможност в момента много да пътувам, а много ми се ходи към Гърция.

– Ако кажеш – каза ми развълнуван и ме погледна с надежда – веднага обръщам и тръгваме към Гърция!

           Започнах да се ядосвам леко и с назидателен тон му казах, че нямам време да ходя в Гърция и към Враца и Берковица има прекрасни места, където може да се разхожда колкото си иска и да си ги гледа. И за да не изглежда грубо от моя страна започнах да му разказвам как да стигне до тях, като в същото време мислено си представях как ме спират на гръцката граница с този неадекватен човек. Все по-сериозно обмислях как да сляза, но при такива хора трябва да се действа много внимателно, защото никога не знаеш как ще реагират – не можех просто да му заявя, че искам да спре, за да си хвана друга кола.

         Добър вариант беше да го накарам да спре на пътния възел за Перник и оттам да му кажа, че ще си хвана автобус. Предложих му да мине през Владая, но за мое учудване той не знаеше какво е това. Достигайки табелата за пътния възел обаче, той заяви, че ще кара към Южната дъга – убеден бях, че и това не знае какво е, но ме устройваше, така че се съгласих.

            И тук вече започна да става малко по-интересно – на отбивката за Южната дъга беше спряла патрулка. Взех разваления колан и си го преметнах, защото глобата е 50 лева. Спряга ни, разбира се. И друг път са ме спирали, когато съм пътувал на стоп – качвали са ме няколко пъти и хора без шофьорска книжка, които са плащали подкуп. Даже един беше с фалшива книжка, но полицаите така и не разбраха. Момчето отби в страни и спря спокойно.

       За полицая, който се появи на шофьорската врата, ще си говорим по-късно. Засега само ще опиша диалога между него и моето момче, а пък останалата част от историята ще ви разкажа някой друг път.

– Полицай (еди кой си – нека да го кръстим Данко), Вашите документи и документите на автомобила!

           Момчето се пресегна уверено към жабката на колата и след кратко тършуване извади един куп хартии, които хладнокръвно подаде на служителя. Данко ги разгледа заинтригуван и подхвана следния вълнуващ (за мен) разговор в типичния за него нагъл стил:

– Дайте си личната карта!

– Нямам такава. – отговори спокойно младежът.

– Имате ли шофьорска книжка?

– Имам, но не е в мен.

– Къде отивате?

– Не знам.

– От къде идвате?

– Не помня…

– Тази кола ваша ли е? – беше започнал да губи търпение вече.

– Какво значи моя? Всичко е наше! – отговори с подобаващо спокойствие момчето, на което така и не запомних името.

           Данко рязко затвори вратата и в подобаващ за него стил напсува родата на моя приятен шофьор. Митко – другият полицай, накара момчето да му даде ключовете на буса и започна консултация с колегата си. Аз през цялото време на горния диалог инстинктивно си държах колана и слушах невярващо, даже ми стана доста смешно на отговора за принадлежността на колата. Веднага се сетих за Митко Вълчев и нямах търпение да се видим и да му разкажа за тоя странен тип. Разбира се, ситуацията беше далеч по-сложна и не много забавна – бях затворен в колата с неадекватен престъпник, та се наложи да пусна колана и внимателно да го следя, за да не извади някой нож – примерно, докато полицаите си бъбрят отвън…

1489234_10201848346862864_1144159380_n

*Снимката е от друго събитие, но понеже от този стоп нямам снимки, реших да я сложа като сравнително подходяща.
февруари 8 2016

Гостуване на Българския културен клуб в Струмица

Тази събота беше един много хубав ден (неделя също) – заедно с Delyan Rusev, Mina Hristova, Diliana Stoycheva и Teddy Kostadinova представихме в Българския културен клуб в Струмица нашия филм за последната година от живота на Апостола на свободата Васил Левски – „1872“.
Бяхме посрещнати много хубаво от българския културен клуб и освен за самия филм си говорихме и за положението на българите в днешна Република Македония – за трудния и тежък път, който са извървели до откриването на клуба и ежедневната борба, която водят за възраждането на българщината в този край от Отечеството. Вечерта нашите домакини бяха организирали прекрасна вечеря, на която освен невероятни неща за ядене, чухме и много български песни от Македония, които не бяхме чували.
На следващия ден нашите домакини ни разходиха из Струмица и околността, като посетихме прекрасни манастири и църкви. Беше много приятно. По-късно ще ви покажа и снимки от разходката ни.

Благодаря много за всичко на председателя на клуба Lazar Mladenov, на Miroslav Rizinski, Angel Angelov, Zare Atanasov, Петре Илов, Tamás Jenő Szekeres и на всички останали, които бяха с нас през тези два дни. Това, което най-много ме впечатли е положителното мислене и настроение на българите в Струмишко, въпреки трудностите, с които всекидневно се сблъскват.
Надявам се скоро пак да се видим.

Струмица е съвсем близо до София, а има толкова много да се види и почувства. Силно препоръчвам да отделите време и да посетите града, околността и разбира се Българския културен клуб.