юни 6 2012

На стоп до Будапеща (1/4)

Рано сутринта с Иво се срещнахме на Централна гара в София. Аз бях подранил, за сметка на това почти не бях спал вечерта. Преди дълъг стоп рядко успявам да се наспя, не толкова от притеснение, колкото от вълнение. Свобода е пътуването на стоп, а свободата е непредсказуема. Именно в това е чарът, заставаш на пътя и където те отведе съдбата, там ще се озовеш. Понякога се возиш на стари и разбити коли, някои от тях дори не са минали и технически преглед, пълни с цигани. Друг път пък милионери, помнещи от къде са тръгнали, ти предлагат да те закарат с последния модел BMW, бързо и комфортно.  С Иво не знаехме какво да очакваме, бяхме тръгнали за Виена.

Не обичам стопирането в покрайнините на големите градове, затова хванахме влак от София до Драгоман. Не противоречеше на философията ни да пестим всяка възможна стотинка, билетчето струваше по-малко от левче. Почти нямахме пари, аз имах по-малко от сто лева (и то едвам събрани и не възнамерявах да ги харча всичките), Иво все пак имаше значително по-големи запаси. На какво разчитахме тогава – не знам! Бях си направил десетина сандвича с най-евтиния салам от Била, надявах се да изкарам с тях възможно най-много. Пък после щях да му мисля, щастлив бях. Почти не говорихме във влака, странно е, но в такива моменти на очакване, човек няма какво толкова да каже. Да гадаем нямаше смисъл , единственото, за което мислех, беше как ще седна на пътя с биричка в ръка, вдигнал гордо палец, очаквайки своята съдба. За по-далеч не исках да мисля. Не достигането на крайната точка е най-важното нещо в стопа, а самото усещане на пътя. Който не е използвал този метод на пътуване, едва ли ще ме разбере. Към седем и половина пристигнахме в Драгоман, а малко след това вече бяхме на границата.

Въпреки ранния час, задръстването беше доста внушително. Кюрдските работници се прибираха в Германия и Холандия. Това ни обнадежди – явно имаше трафик. Роди се идеята още същия ден да стигнем до Будапеща – и двамата не харесваме Белград. Твърде скоро оживлението се превърна в униние, мечтата за Будапеща избледня за сметка на простото желание да се махнем от проклетата граница. Два дни преди това в моята малка стая в „Студентски град” бях приютил седем пътешественици, каучсърфъри.(www.couchsurfing.org). Първоначално трябваше само един да дойде, но хората нямаше къде да спят и не можех да ги оставя в дъжда на улицата, нищо че за самия мен не остана място вкъщи. На границата срещнахме едно от момчетата, бях го изпратил предния ден сутринта. Страшно изтощен беше, едвам се крепеше на краката си. Оказа се, че чака от тогава. Каза че имало и много други като него, стопът съвсем не вървял. Озадачих се, за пръв път чувах за такова нещо, и то на Балканите. Не повярвах, не исках да повярвам, бях убеден, че проблемът е в останалите стопаджии. И наистина, съвсем малко след като започнахме да махаме ни спря турски тираджия, предложи да ни качи човекът. Не знам какво ми стана тогава, не изпитвах никакви симпатии към бившия ми гост, но въпреки това го повиках да се качи. Колегиално беше, знам какво е да чакаш дълго време и накрая да качат някой, дошъл току-що. Може би именно това ме потикна импулсивно да го извикам. В тира нямаше място за четирима. Момчето отпътува, а ние доволни, че сме направили едно добро дело, останахме на границата. Не подозирахме какво ни очаква.

Малко след това от храсталаците, още сънени, започнаха да изскачат и останалите стопаджии. Някои от тях чакаха от два дни, въпреки това не бяха отчаяни – хората знаеха, че рано или късно ще се появи точният човек за тях. Времето ставаше все по-горещо, слънцето безмилостно напичаше, блестеше ни в очите. За кратно време това не е проблем, но тези малко повече от 8 часа на това място ни дойдоха в повече. Имах шапка с козирка, с Иво се редувахме да я носим. Тя предпазваше очите, но не и останалите части от тялото. Наближаваше пладне, жегата беше непоносима, а вече се бяхме събрали поне 20 човека на пътя. Изведнъж започнаха черни мисли да ни нахлуват в главите, песимистични мисли. Точно тогава ни спря стар Опел Вектра, в който на фона на класически рок, двама българи оживено дискутираха някаква важна за тях тема. Пътуваха към фестивала в Гуча, за където чакаха и повечето стопаджии. Въпреки че отклонението за фестивала беше чак до Ниш, ние отново не се качихме и предложихме на момчетата да качат някои от останалите стопаджии, които са директно за там. Благородство ли проявихме, егоцентризъм ли, не знам, но в крайна сметка си останахме на прашния сръбски път, виждайки Отечеството точно пред нас.

Силите ни напускаха, чакахме вече повече от 4 часа, изгледите не бяха оптимистични. Изгаряхме, кожата по ръцете и лицето ни болеше, на пътя до нас нямаше ни дърво, ни храст – сянка никаква. Иво не издържа и легна под едно криво дърво, на около 50 метра от пътя. Ядосах се, но нищо не му казах. Останах да чакам там сам, часовете отлитаха, а ние си стояхме все на същото място. После се сменихме, независимо от нажежената обстановка и не толкова добрите отношения между нас, останахме солидарни един към друг. Въпреки големия трафик, късметът не спохождаше и другите стопаджии – на всичкото отгоре още прииждаха. И те като нас в началото не можеха да повярват на чудните разкази на колегите, но бързо слизаха на земята, на неприветливата сръбска земя. Пет часа мина и замина, наближаваше шест. Не ни се чакаше повече, трудно вече издържахме. Физически бяхме разбити, но по-голямо влияние ни оказа вътрешното неудовлетворение, разочарованието  от късмета, който и двамата проклинахме. На външен вид изглеждахме много по-добре от останалите стопаджии – чисти, спретнати, приветливи, въпреки всичкото чакане на 40-градусовата жега. Уверени бяхме, че точно на нас трябва да спрат, но това така и не ставаше. Обяснение нямахме, за първи път ми се случваше такова нещо на пътя. Започнахме да се оглеждаме за възможни места за спане, въпреки че все още беше само шест часа и знаехме, че на следващия ден положението няма да е по-розово. Отчаянието ни беше обзело.

Стоях на един камък от другата страна на пътя и вече обмислях в колко часа ще е най-добре да започнем стопа на следващия ден, когато чудото се случи. Бяла и лъскава западна кола спря, а Иво, изпълнен с внезапен прилив на енергия, възторжено ми махаше да отида. През секундите, докато стигна до колата, през главата ми минаха какви ли не въпроси, какви ли не възможни сценарии и мечти. Човекът можеше да е само до Цариброд – прекрасно, щяхме да спим на гарата и рано сутринта да продължим. Но можеше и да пътува директно за Будапеща или Белград, при това положение спокойно бихме поспали вечерта в колата, а рано сутринта щяхме да пием чайче в центъра на Европа. Уморено се напъхах в автомобила…

 

юни 5 2012

Унията с Римската църква през Възраждането


Защо унията се проваля, въпреки че Високата порта признава българите като отделен милет (каквато е крайната цел на църковното движение) ?

 

Уникално по своята същност и характер, българското движение за църковна независимост е неделима част от обществения живот в Османската империя през втората половина на XIX век. Постепенно българският църковен въпрос се превръща във важна карта в рамките на големия Източен въпрос. Борбата се води от три различни фракции, имащи различни виждания за решаването на проблема – първите две държат на източното православие като основен стожер на българската народност и насочват усилията си към извоюването на допълнителни права от Цариградската патриаршия. Униатското движение представлява третия клон, най-радикалният. Ръководено от високо интелигентни и влиятелни личности, ползващо се с материалната и дипломатическа подкрепа на Франция и симпатия от страната на Високата порта, в един момент то набира изключителна скорост. Българските униати постигат всички цели на църковното движение – независима родна йерархия, директно представителство пред Портата, административна власт, богослужение на български език. Съединените българи са признати за отделен милет в рамките на Османската империя. В настоящето изследване ще се занимая с въпроса защо въпреки всички техни успехи, в крайна сметка движението остава малко и обхваща незначителна част от българското християнско население в Османската империя.
Униатското движение в българските земи се разгръща след прокламирането на Хатихумаюна от султан Абдул Меджид пред 1856 година. Основен негов пропагандатор е Драган Цанков, чиято пропагандна и просветителска дейност стои в основата на успехите на униатите. Сложна и изпълнена с противоречия личност, чрез вестник „България” той успява да събуди националният дух сред българите, ясно очертава проблемите пред тях и посочва конкретни стъпки за решението им. Според него единственото спасение за българския народ е в унията, която ще го приобщи към западната цивилизация и ще улесни националното му възраждане. Дръзкият език, протеворечивата му и скандална личност, пуританският му начин на живот привличат много българи на страната на унията, а вестник „България” се превръща в основен информатор на българите, далеч превъзхождащ конкурентите си „Цариградски вестник” и „Български книжици” Значителна е и ролята на западния мисионер и ръководител на мисията на Лазаристите Евгений Боре. Ловък дипломат, притежаващ голямо политическо влияние в империята, той дава неоценима помощ на Драган Цанков в борбата срещу руските агенти и православните дейци, а неговото политически влияние помага за благосклонното отношение на Високата порта към униатския проект.

 

Така на 18.XII.1860 година в дома на апостолическия викарий архиепископ Брунони, в присъствието на армено-католическия патриарх Антоан Хасун, привържениците на съединението с Рим тържествено заявяват своето искане. По-малко от месец след това папа Пий IX изпраща послание до българите, с което ги приобщава към Католическата църква при пълното запазване на традиционните им ритуали. Актът се ползва със симпатия от Високата порта и много скоро е издадено султанско ираде, с което се дава възможност за организиране на канцелария, имаща право да издава пътни тезкерета и да общува директно със светската власт. Тук се забелязва разликата в отношението на Портата към униатското движение и към движението за отделяне от Цариградската патриаршия на православните дейци, което въпреки своята много по-голяма масовост всеки път получава твърдия отказ на правителството за отделяне от Вселенската църква. Успехите на униатите не спират до тук, българска делегация е официално поканена в Рим, където лично папата ръкополага архимадрит Йосиф Соколски за „архиепископ и апостолически наместник на съединените българи”. На 1.VI.1861 година султан Абдул Меджид издава берат, с който признава архиепископ Йосиф Соколски на миллет-баши на съединените българи – съединените българи образуват отделен милет в Османската империя, което на практика е признание за тяхната, различна от гръцка, народност. Успехът е безспорен, случва се във време когато по всичко изглежда, че спорът между православните дейци и Патриаршията е без изход, повърхностно погледнато най-логичното нещо би било униатите да продължат да печелят последователи и малко по-малко българският църковният въпрос да бъде решен изцяло в тяхна полза. В следващите месеци се случва точно обратното.

Основната причина за бързия залез на униатството се крие вътре в самото движение. В голямата си част българските униати не са убедени католици и единствено лесната възможност за решаването на църковната разпра с Вселенската патриаршия ги кара да обърнат поглед към Рим. Водени от идеята за постигане на бързи успехи, Драган Цанков и неговите сътрудници са склонни да приемат всеки, който е готов да признае върховенството на папата, независимо подбудите за това решение. Много скоро след провъзгласяването на унията част от нейните учредители се отказват и публично се извиняват за грешката си. Те обвиняват Цанков че ги е излъгал и стават върли противници на съединението с Рим, което всява смут в и без това малката среда на униатите. Интерес будят опитите на Цанков да привлече на страната на унията убедени православни дейци като Иларион Макариополски и Авксентий Велешки. Едва ли той е хранил надежди, че има дори минимална вероятност митрополитите да се откажат от своята православна вяра. Това ме кара да мисля (въпреки сведенията на Боре, че Драган Цанков тайно е приел католицизма), че и самият Цанков не е бил убеден униат, а възприема унията само като средство. Цели села, приели унията, изявяват желание да се откажат от нея. Единственото нещо, което спира жителите на село Юнджидес в Солунско е страхът, че ще загубят протекцията на френските консули пред местните власти.
Унията представлява много сериозна заплаха за интересите на Цариградската патриаршия и единството на православието в Османската империя. Много бързо българите осъзнават това и го използват в борбата за отделяне от чуждата църква. Не по религиозни, а по чисто практически причини част от цариградските българи заявяват своите симпатии към униатството с цел притискане на патриаршията. Цели български села също използват този метод за да направят гърците по-отстъпчиви срямо техните искания. И методът наистина работи, типичен пример за това е „Кукушкият инцидент”. На 12.VII.1859 година, загубили търпение към Цариградската патриаршия, жителите на Кукуш пишат писмо до папата с молба за преминаването им в лоното на католическата църква. Патриаршията реагира светкавично, като в Полянската епархия е изпратен Иларион Макариополски, който трябва да разубеди кукушани. По същото време за там заминава и Евгений Боре, който ни оставя доста интересни сведения за престоя си там, от които разбираме, че българите са твърде далеч от католицизма. В крайна сметка след като патриархът назначава българина Партений Зографски за владика и обещава на бъдещите опразнени владишни места в българските епархии да бъдат назначавани българи, кукушани се отказват от съединението с Римската курия. Подобни сценарии се развиват и в редица други села из страната, българите са използвали през вековете този метод и срещу данъчния произвол на османските чиновници.
Особено настървено срещу унията действат дейците за независима българска православна църква. На страниците на списание „Български книжици” и в „Цариградски вестник” те много остро критикуват униатите и в частност Драган Цанков. Органът на католическата пропаганда в. „България” иронично е наричан „Латиня”, а униатите „папищаци”. По всякакъв начин Бурмов и Кръстевич се опитват да дискредитират Драган Цанков и останалите българи, сложили подписа си под заявлението за съединение с Рим. Въпреки публицистичния талант на Цанков и подкрепата на лазаристите, той е безсилен срещу тази масова и често служеща си с лъжи пропаганда. Още на 22.XII. 1860 православните дейци публикуват възвание срещу униатите, в което Цанков е „предател, лъжебългарин, низостта и развратността на когото е известна сред българите”, подобни са епитетите и за останалите униати.
Виждайки, че въпреки масираната антиуниатска пропаганда, унията постига бележити успехи, православните дейци правят опити чрез подкупи и други подмолни средстава да я разтурят. Публично и категорично се разграничават от униатите и използват влиянието си извън столицата, за да предотвратят разпространяването на унията там. Редица общини в големите градове се дистанцират от Цанков и заявяват нежеланието си да получават вестник „България” – Търново, София, Габрово, Казанлък, дори и Одрин, където униатите постигат най-големи успехи.
Грешка е и изборът на Йосиф Соколски за първи архиепископ на съединениете българи. На преклонната възраст от 80 години, на него му е поверено управлението на новоучредената църква. Изключително странен е този акт, като се има предвид, че точно в този момент, повече от всякога, униатите се нуждаят от млад, харизматичен и пълен с енергия лидер, а вместо това те поставят един старец, който въпреки архимадритския си сан явно поставя своите интереси над народните. Според самия Драган Цанков, изборът е паднал върху стареца поради „простотията на този последния и възможността да се води от другиго по-лесно и по-много“. Но именно това изиграва лоша шега и спомага за лесното и бързото отстраняване на архиерея от страна на Русия.


Русия е твърдо против униатите и руските консули не пестят сили и средства в борбата си срещу тях. В унията те виждат разцепление на българския народ и огромно нарастване на западното, основно френско, влияние над него. Това Русия не може да го допусне. Когато вижда, че стимулирането на пропагандата срещу съединението с Рим не помага, руското правителство се решава на една изключително сериозна и радикална постъпка – отстранението на архипископ Йосиф Соколски – 6.VI.1861 година. В науката въпросът дали той е бил отвлечен или доброволно е напуснал Османската империя е дискусионен и няма да се спирам конкретно на него. Но при влички случаи Русия играе основна роля в неговото изпращане в Киевско — Печорска лавра, където той живее до края на своя живот. Изчезването на архиепископа всява голям смут сред униатите, никой не знае как и защо се е случило. От това се възползват православните дейци, които разпространяват слуха, че той доброволно е напуснал и се е завърнал към православната вяра.
Ролята на Цариградската патриаршия в развитието на униатското движение е двустранна. От една страна тя категорично се обявява против него и прави всичко възможно за да му пречи. От друга обаче именно неотстъпчивостта на гърците, безграничната им нахалност спрямо българите и лъжливите обещания, които дават, карат много хора да видят в унията средството за решението на църковния въпрос. Голяма част от цанковата пропаганда почива именно на това. Вестник „България” не пести думи и изразни средства за да опише безочието, корупцията и жаждата за власт, пуснали дълбоки корени в официалния представител на българите пред султана.
След като успяват да отстранят Йосиф Соколски, противниците на унията се насочват към Драган Цанков. Използвайки финансовите му затруднения, с помощта на П. Р. Славейков, те успяват да го изкарат от столицата. За кратко той става учител в Трявна, живее в Търново и Казанлък, за да се завърне през 1862 година отново в Цариград. Позициите му обаче вече са разклатени и по-късно отново се оттегля от униатите. През 1861 година умира и Никола Сапунов, което също е голям удар за движението. Успехът на униатството вече не е толкова сигурен, това кара редица от поддръжниците му да го напуснат. Френската подкрепа също вече не е толкова категорична.
Няма да се спирам подробно на последвалите сътресения в Съединената цъква, защото те представляват една дълга агония, силата на униатското движение вече е пречупена. Появилият се разкол вътре в него между българите и западните представители още повече отблъсква хората. Нажежяването на борбата за независима българска православна църква оттегля вниманието към униатите и те остават на заден план. Създаването на Българската екзархия слага край на последните надежди и на най-верните последователи на съединението с Рим. Българският народ е изконно православен, именно православието е това, което го е отличавало толкова векове в Османската империя и без необходимите предпоставки, каквито униатите имаха преди това, те няма как да променят неговата вяра.

Дори и по време на най-големите си успехи, униатите остават една нищожна част от цялото българско население на империята. Огромната радост и ентусиазъм, с която посрещат дори и най-малкия намек за приемане на унията, колкото и неискрен да е той, показва колко всъщност са слаби основите на движението. Според списъците на униатската цариградска община броят на униатите преди отвличането на Йосиф Соколски е възлизал на 14 500 души, а след това се срива до 2000. Дори и данните да не са преувеличени, което е малко вероятно, става ясно, че движението, дори и по времето на най-големите си успехи, обхваща една нищожна част от българския народ.

Библиография
Аксунов, М. Историята на католическата църква от източен обред в България. София: изд. Католическа апостолическа екзархия, 2008
Бонева, В. Българското църковнонационално движение. София: изд. За буквите – О мисменехь, 2010
Жечев, Т. Българският Великден или страстите български. София: изд. Захарий Стоянов, 2007
История на България Т.5. Българско Възраждане XVII – средата на XIX век. С: Издателство на БАН, 1985
История на България Т.6. Българско Възраждане 1856 – 1878. С: Издателство на БАН, 1987
Кирил патриарх Български. Католическата пропаганда сред българите през втората половина на XIX век. Т. I. 1859-1865. София: Синодално издателство, 1963
Ников, П. Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения. София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов”, 2008
Ковачева, М. Драган Цанков. Общественик, политик, дипломат (до 1878 г. ). София: изд. Наука и изкуство, 1982
Сираков, С. Иларион Макариополски. София: Издателство на Отечествения фронт, 1973
Узунова, М. Учредяването на католическата църква от източен обряд в България през Възраждането. София: изд. Католическа Апостолическа Екзархия, 2006
Узунова, М. Драган Цанков – неспокоен дух на границата на две епохи (общественик, публицист и дипломат до 1878 г.) В: сп. Минало ХV, 2008, 2. София. 2008