юли 26 2012

Софийският университет вече не е университетът с главно „у“

СУ „Свети Климент Охридски” вече не е Университетът с главно „У”, както обича да го нарича проф. дин  Иван Илчев в своите речи. Защо се стигна до тук? Как от най-реномираното висше учебно заведение в България, Софийският университет започва да се превръща в регионален, в едно от многото висши училища в страната? В настоящата статия ще разсъждавам по тези въпроси и ще споделя моето виждане за това какво трябва да се предприеме.

Несъмнено голяма вина за краха в репутацията на Университета има целенасочената медийна кампания срещу него. Поради чисто политически и икономически причини, редовно бившите му възпитаници, пишат статии срещу него, срещу старите си преподаватели и колеги. Дали това е достойно не искам да коментирам, но е факт, че дори и в моментите, когато на масата беше сложена честта на Университета, те застанаха срещу него. Несъмнено голямо влияние оказва и конкуренцията на частните университети и особено на НБУ, където срещу малко повече пари студентите получават качествено образование и нормално административно обслужване. Демографската криза и постоянното снижаване на нивото на средното ни образование също оказват ефект. Историческият факултет дори се принуди да въведе задължително обучение по български език за своите студенти, защото те влизат в Университета неграмотни.

Но безсъмнено най-виновно за падението на СУ е неговото ръководство. Не само сегашното, но и предишните – това е длъг процес, който не започва от вчера и няма да свърши утре. Постоянна е тенденцията за увеличаване на броя на студентите чрез увеличаване на квотите по специалности или направо чрез откриване на нови специалности. Много от тях носят звучни и привлекателни имена, но притежават зле обмислени учебни планове и не дават абсолютно нищо на своите студенти. Основан беше цял нов факултет – Медицинският факултет, без да има никаква логична обосновка и база за това. Университетът се е превърнал във фирма, чиято единствена цел е постоянното разширяване. Това щеше да е прекрасно, ако не ставаше за сметка на качеството и на репутацията му. Обичайният отговор на тези обвинения е, че това се налага поради Законът за висшето образование, според който университетите получават финансиране на брой студенти, а не според качеството на обучение, което предлагат. Да, вече действа и рейнтингова система, първите университети в която получават допълнителни субсидии. Но тази мярка сама по себе си не дава резултат в случая на СУ, а напротив – отпусканите средства са малко, а същевременно първите места в повечето области на обучение служат за успокоение и повод за гордост на ръководството. А поводи за такава няма, българските ученици избират да ходят в треторазрядни западни висши училища, пред това да са студенти на най-големия български университет. Същевременно СУ е на едно от последните места по брой кандидатстващи чужденци по програма „Еразъм” и обикновено приема студенти, на които той е бил трето или четвърто желание.

Приемът с матури се разширява с всяка изминала година. В много от специалностите остават свободни места дори и след четвърто класиране. За да се преборят с този проблем факултетите решават да допуснат всеки, който иска, в тях. Така дори с тройки и на двете матури, човек може да стане студент в Софийския университет. Надеждата на ръководството е, че един път попаднали тук, тези хора ще придобият любов към знанието и желание да учат. Това обаче не се получава, напротив – с незнанието си и поради липсата на елементарно възпитание, тези студенти демотивират преподавателите, свалят критериите и петнят репутацията на университета. Същевременно нарастването на броя на студентите изисква и разширяване на учебната база, която дори сега е крайно недостатъчна. Принудени сме да обикаляме из цяла София, защото факултетите приемат повече студенти, отколкото могат да си позволят.

Софийският университет „Св. Климент Охридски” избра да привлича студенти не с качествено обучение, а с елементарен прием и лесно изкарване на диплома. По този начин той се превърна в един от многото в България. Единственото, което все още прави разлика е красивата сграда на Ректората и запазилият се на отделни места университетски дух. Но и той е на изчезване, защото младото поколение асистенти и преподаватели са продукт на тази порочна и грешна политика. Извинението е, че безумната политика на Държавата в сферата на висшето образование налага тази система, че Университетът няма друг избор освен постоянно да увеличава броя на студентите си. Това е лъжа, с която администрацията и ръководството се опитват да оправдаят своето бездействие и липсата на воля за промени. Сегашният ред за тях е много удобен, защото така са си свикнали от години. Всяка нова идея или опит за промяна се гледа с подозрение и недоверие. Същевременно така са се вкопали в постовете си, че е невъзможно човек, колкото желание и сила да има, да ги помръдне. Тези хора трябва да бъдат заставени пред избора или да се променят или да си ходят. На този етап това няма как да стане. И все пак в рамките на няколко реда ще представя как според мен трябва да изглежда Софийския университет:

В най-стария и престижен университет трябва да се влиза трудно и да се излиза още по-трудно. Дори и в държавите с елементарен прием и широка достъпност на висшето образование, има висши училища, които са по-престижни и в които се влиза изключително трудно. По този начин те успяват да привлекат най-мотивираните ученици, което автоматично вдига качеството на обучението. Получава се една силно конкурентна среда, която стимулира студентите постоянно да се развиват. Таксите за обучение в тези университети са по-високи, но това е напълно нормално и студентите знаят, че срещу парите си ще получат отлично образование и престижна диплома. За тях не е проблем намирането на работа, защото са високо ценени както от бизнеса, така и от държавната администрация.

Единственият правилен път за развитие на Софийския университет е рязкото намаляне на броя на студентите, поне двойно според мен, и запазването на приемните изпити. Оценката от матурата също може да участва в балообразуването, но трябва да има минимална тежест. Същевременно студентите на Университета трябва да бъдат постоянно ангажирани и целогодишно да участват в учебния процес – порочната практика да се започва да се учи два дни преди изпит трябва да бъде прекратена. Изискванията на преподавателите трябва да са високи и не трябва да се пишат оценки по милост. Само по този начин СУ „Св. Климент Охридски” би придобил вид, подобен на престижните западни университети. Само по този начин той ще започне да привлича амбициозните и знаещи български ученици, които в момента напускат нашата страна и отново ще заеме водещото си място в българското образование и в развитието на обществото ни.
 Същевременно намаленият брой студенти ще окаже положително влияние върху финансовата стабилност на Университета. Голямата и раздута администрация ще се свие, а тя в момента поглъща най-голямата част от бюджета. Същевременно ще бъде оптимизирана материалната база, което би спестило много от разходите за поддръжка. Част от сградите ще станат ненужни и ще могат да се продадат под контрол, а получените средства да се използват за модернизирането на базата и развитието на библиотеките. С чувствителното повишаване на качеството на обучение е нормално да бъдат увеличени и студентските такси, защото Университетът вече ще предлага услуга, много по-добра от тази на конкурентните висши училища. Допълнителното финансиране от рейтинговата система (очаква се тя да заема все по-голяма тежест в определянето на държавното финансиране) би могло да се използва за подпомагане на студентите, които не можем да си позволим по-високите такси. По този начин СУ „Св. Климент Охридски” ще си възвърне загубената позиция на стожер на българското образование и общество, като същевременно запази и социалната си функция. Българските младежи няма да бъдат принуждавани да скитат из тежката чужбина, а ще могат да получат качествено и европейско образование в родината си.

 

* Напълно съзнателно в статията конкретизирам върху недалновидната политика на  ръководството на Университета. Това не означава, че подкрепям безумната политика на Държавата при последните няколко правителства. На нея ще посветя отделна статия, мисля че я заслужава.
 *Не обвинявам и никого конкретно, особено пък Ректора проф. дин Иван Илчев. През тези две години в Университета разбрах, че човек колкото и добри намерения да има и да иска да направи нещо хубаво, веднага от всякъде скачат хора срещу него. Консерватизмът е пуснал прекалено големи корени и трябва много време и упорство, за да бъде преодолян.

 

юни 25 2012

София – Будапеща (3/4 – Някъде около Белград)

Стопирахме под парещото слънце. Колко точно беше температурата не знам, но имах чувството, че съм си наврял главата във фурна. Не бяхме сигурни дали чакаме на правилното място, просто това беше най-близко до паркинга. Магистралата беше на около половин километър от нас, но не искахме да стопираме на нея – със сигурност беше по-горещо, а и имаше голяма вероятност да отнесем по някоя глоба. Предполагахме, че този път е за Нови Сад, но можеше и за другаде да бъде, решихме все пак да рискуваме. След 5 минути Иво реши да види дали по-напред има някоя бензиностанция или поне сянка, защото наистина не се търпеше.

Продължих да махам, като предполагах, че скоро ще се завърне. Това не стана, но за сметка на това ми спря очукан микробус. От вътре се показа типичният балкански работник – потен, мръсен, пушещ възможно най-евтините цигари. Пътуваше за Нови Сад. Бързаше, но все пак се съгласи да изчака малко колегата да се завърне. Чака, чака и си замина човекът. В този момент полудях, ей, много се ядосах. Виках, крещях, скачах…, не бях прав. На Иво му беше също толкова неприятно, колкото и на мен, предполагам, че съжаляваше – безсмислено е да се караш при това положение, ама на, понякога човек трудно се владее. Или поне на мен ми е трудно.

Минаха едни младежи и ни обясниха, че не това е правилният път – да сме се били върнели на магистралата и там да стопираме. Озадачихме се, но все пак решихме да им се доверим и тръгнахме към магистралата. Таман я стигнахме и решихме да се върнем – може би грешаха, все пак предишният човек точно към Нови Сад пътуваше. А и наистина горе на пътя беше непоносимо горещо. Стояхме още 10-15 минути на старото място и пак потеглихме към магистралата – изморени бяхме – не можехме да мислим  трезво. Подавахме се на емоциите, а те определено пречат при взимането на важни решения.

Check-point-ът на магистралата беше на 3-4 километра от нас. След час ходене без почивка, клатушкайки се, го достигнахме. И сега какво? – коли имаше много, но и двамата бяхме обезверени напълно. Поне нямахме намерение да мърдаме повече, над нас имаше малка горичка, където на смени можехме да си почиваме на сянка. Много коли спираха за кратка почивка до нас, на всеки мигач сърцето ми се изпълваше с трепет, всеки подминал ни автомобил отнасяше звучни български псувни. Това беше до едно време, после ми стана безразлично.

Изведнъж, има един момент, след който просто чакаш, без да мислиш и да се надяваш, един стар и очукан тир спря до нас. Две мацки изскочиха от него, ама мацки да ти види окото – руси, бели, синеоки – отвратителни с една дума, точно такива, каквито не харесвам. Докато аз безотговорно се опитах да ги заприказвам, Иво взе нещата в свои ръце и отиде при шофьора. А този същият маке се оказа, македонец. Все за пички говореше, пички и майки. Съгласи се да ни вземе, но каза, че камионът бил развален и ще се наложи да спрем за един-два часа за да намерим майстор. Не пропусна да се похвали, че вечерта спал до едната девойка, по-високата. Балканска му работа, по-скоро Ал Гор ще му върже, отколкото тя. Направих се, че му вярвам, дори го похвалих. За Будапеща пътуваше, прекрасно, още вечерта щяхме да си шляпаме по Дунава.

Да, ама не – майстори се изредиха много, цял ден го оправяхме този тир. Сърбия е „прекрасна“ страна, а сръбските простаци са най-големите простаци на Балканите. Много разбирачи се изредиха, много майки бяха споменавани, но нищо. Дори с Иво се включихме. Лостове въртяхме, кабини вдигахме, накрая просто седнахме да ядем. Привечер дойде един стар майстор, личеше си че разбира от работата си, че я прави за удоволствие, а не за пари. Много се радвам на такива хора. Оправи камиона, фалшивите майстори му взеха парите, измамиха го и си тръгнаха. Човекът също си замина, загубил вяра в доброто у хората, но доволен, че е успял да ни помогне.

Време вече нямаше, налагаше се да спим на паркинга. Седнахме в едно барче до камионите, свърталище на шофьорите. Там се намерихме с още един македонец, хитрец такъв. Прекалено изморени бяхме за да пием, затова просто слушахме македонците как си говорят, умислени за това, което ни предстои. Утре сутринта трябваше да пристигнем в Будапеща, имахме шанс дори да намерим къде да спим там. В този момент всичко се срина – нашият шофьор каза на другия, че смята да не минава през Будапеща, а директно от Зегед да цепи към Полша – време нямал. Зегед се намира на повече от 100 км от унгарската столица, стопът там въобще не върви. Нямах сили да говоря, не исках повече и да слушам, просто исках да изпия една бира и да се просна на масата. Хвърлих един поглед към Иво, мъката беше обвила изгорялото му лице, помен нямаше от брадатата усмивка, с която сме свикнали. Не си казахме нищо, нямаше смисъл.

Малко по-късно в кръчмата се появиха едни типове, които много приличаха на нас. Изгорели, с огромни, претъпкани и тежки раници, с измъчени физиономии, нямащи си никаква идея къде се намират. Момче и момиче бяха. С учудваща енергичност станах и се запътих към тях. Поляци се оказаха, бързаха за фестивала в Гуча, момчето беше музикант. Стопът не вървял и незнайно как, и те като нас, се озовали на това прекрасно място. Изключително приятни се оказаха, седнаха при нас, поръчаха по няколко бири за всички и вечерта изведнъж придоби коренно различен оттенък. Развеселихме се, всеки си разказа историята и ни стана далеч по-приятно. Единият от шофьорите се опита доста срамежливо да сваля девойката, не му се получи. След това пък Иво, който преди това две думи не можеше да върже на английски, започна да й обяснява някакви философски мъдрости. Гражданската активност и протестите също не пропусна, за къде без тях? Уредихме ги да спят при другия тираджия и след близо 2 часа весели разговори, тръгнахме към камиона. В кабината щяхме да спим, а на следващата сутрин, в 5 сутринта трябваше да потеглим. До къде щяхме да стигнем – не знаехме, а и не ни интересуваше. Срещата с поляците осмисли всички премеждия, през които бяхме минали досега.

 

юни 12 2012

На стоп до Будапеща (2/4 – от някъде до никъде)

От шофьорската седалка мъж на средна възраст ме гледаше с любопитство. Очакваше да кажа нещо, но на мен не ми се говореше. Всички тези мисли, които ми минаха докато тичах към колата, вече нямаха значение. Всъщност не ме интересуваше за къде пътува човекът, важното беше да се махнем от това прокълнато място. Реших да изчакам той да ни заговори – няма шаблон на поведение в такива ситуации, всеки човек е уникален и те предразполага по различен начин. Представи се на английски, попита откъде сме. Ясна работа, не беше сърбин – сърбите са шовинисти и веднага биха изтъкнали родината си. Преминавахме бавно покрай останалите групи стопаджии, някои ни махаха с усмивка, други омърлушено бяха впили поглед в земята. Голяма част от тях най-вероятно са пренощували на границата…

Унгарецът по някаква зла ирония пътуваше за едно село до Ниш. Климатикът работеше, приятната прохлада ми вдъхна нови сили и с шофьора започнахме да разискваме балканските работи (или по-скоро аз му ги разяснявах). Фактът, че сърбите му харесваха не ми се понрави и му изнесох една бърза лекция по балканска история, не пропуснах да кажа и няколко хубави думи за гърчолята. Интересно му беше на човека, ама и да не му беше, избор нямаше – бях се ентусиазирал. Иво стоеше на задната седалка и рядко се намесваше в разговора, все още не знаеше добре английски. От време на време задрямваше.

Релефът в тази част на Сърбия е планински. Пътят е живописен, минава през тунели и малки селца. Не е кой знае колко по-различно от България, селата са също толкова запуснати, обитавани основно от възрастни хора. Впечатление правят многото стари югославски коли, както и запуснатите обработваеми земи. Изоставените къщи ми навяват тъжен спомен за странджанските села вкъщи. Източната част на Сърбия е най-слабо развита, младите хора бягат към Белград, а тези, все още помнещи българските си корени – към София.

Слязохме на един паркинг за тирове в покрайнините на някакво село преди Ниш. Досега не бях посещавал такива места, но не останах учуден от гледката. Десетки камиони от цял свят бяха спрели хаотично в покрития с дебел слой прах асфалт. Около тях сновяха тираджиите – мръсни, дебели и с лукави физиономии. Единствено турските тираджии се отличаваха, те са чисти и добре облечени. А, и малко по-чернички. Без да губим време с Иво се насочихме към един такъв индивид – искахме колкото се може по-бързо да се махнем от това място. Никога досега не се бях молил на някой да ме качи, нямах идея как да подходя. Оказа се доста по-просто отколкото смятах, турските тираджии не знаят грам английски и комуникацията с тях е изцяло жестикулярна. Които ни познават знаят, че двамата с Динев сме много добри в тази част (завържите ли ни ръцете, дума няма да можем да обелим), та нямахме никакви проблеми с разбирателството. Четири пръста, „морген” и жест в западна посока бяха достатъчни за да разберем, че на другия ден в 4 сутринта трябва да сме на същото място.

Паркингът беше доста добре оборудван, имаше чешмички, няколко магазинчета и дори малко хотелче. Сръбски пари нямахме, за пореден път бяхме подходили несериозно и заминахме без да се подготвим. За щастие приемаха евро в магазинчетата, така че Иво успя да си изсипе една кофичка кисело мляко върху лицето и ръцете – слънцето здраво ни беше изпържило. Знаехме, че вечерта ще имаме температура и ще умрем от студ, затова решихме да пробваме да стигнем до по-цивилизовано място. Въпреки че наближаваше 9 часа, все още таяхме някакви надежди за Белград. Набелязахме си един царевичак, в който да спим, ако лошият късмет продължи да ни преследва, и започнахме да махаме. Движение имаше, познатите лъскави немски коли, претъпкани с кюрди. Хиляди подобни семейства видяхме през този ден, помъкнали цялата си покъщнина, те бягаха на Запад в търсене на нов, по-добър живот. Тук-таме профучаваха и български автомобили. Виждайки шапката ми, оцветена в цветовете на българския трибагреник, те ни махаха и привидно се радваха, но никой не спря.

Пред нас противно на всякаква етика застаната да стопира едно момче от тези, с които чакахме на границата. Вбесих се, от по-темпераментните хора съм аз. Нямах сили вече да отида да му се скарам, та се задоволих с това да го псувам пред Иво. Качиха го бързо проклетия французин. Останахме сами на пътя. Слънцето бързо се скриваше, захладняваше. Бяхме много уморени, млякото беше успокоило малко болката, но целите треперихме от студ. Решихме да спим, нямахме желание повече да се мъчим на този прашен сръбски път. Исках просто да легна, без значение къде.

Напъхахме се царевичака, част от земята току-що беше изорана. На 300 метра от нас почваха първите къщи на селото, от време на време се чуваше самотен кучешки лай. Знаехме, че е пълно с плъхове, затова решихме да си намерим някоя полянка. Е това, което открихме не беше точно полянка,а неразорана земя под доста голям наклон. Нямаше да бъде удобно, но не ни се търсеше повече. Пратих набързо едно съобщение на бащата да не се притеснява и се проснах. Заспал съм мигновено, въпреки температурата.

Не си спомням да съм сънувал, няколко пъти се будих на метър и нещо от мястото, където бях заспал, но явно умората беше по-силна от всичко останало. Към три и половина с Иво станахме, оправихме набързо багажа и се отправихме към тираджията. Все още не можехме да разберем в какво състояние сме, подтичвахме за да се сгреем. Мисълта, че рано сутринта ще сме в Белград ни даваше сили, обсъждахме дали да минем през града или директно да продължим към Будапеща. Прояви се малката надежда турчинът да е за Будапеща или още по-добре – за Виена.

На паркинга беше абсолютно мъртвило. Слънцето не беше изгряло, в мрака се различаваха очертанията на произволно спрелите тирове. Намерихме нашия камион. Завесите в кабината бяха спуснати, по нищо не личеше, че човекът е буден и смята скоро да тръгва. Седнахме на една пейка и зачакахме, това беше най-лошото до сега. Ставаше все по-студено, а никакъв живот не се забелязваше наоколо. Изядох един сандвич, после още един. Човек като няма какво да прави яде, надявах се скоро да тръгнем, защото сандвичите щяха да свършват.

Часовете минаваха, а нашият тираджия продължаваше спокойно да си похърква в тира. Слънцето отдавна беше изгряло, студът отстъпи място на жегата, която с още по-голямо настървение се нахвърли върху нас. Изгорелите части ни боляха, а още беше само девет сутринта. На паркинга кипеше живот, стотици тирове минаваха, пълнеха вода и заминаваха. Сънени шофьори сновяха насам-натам, никой не ни обръщаше внимание. По едно време мина един българин, изпсува останалите задето не ни качват, но и той не беше в нашата посока. Пробвахме да стопираме, но парещите слънчеви лъчи бързо ни отказаха. Опитахме да молим хората да ни качат, но и на двамата ни е под достойнството това, бързо зарязахме и тази тактика. Върнахме се на пейката.

Към 10 в кабинката светна, миг след това стояхме пред камиона в очакване. Иво се усмихваше, аз също предполагам. Нямаше вече какво да се прецака, след броени минути щяхме да се носим по пътя, облегнати на меките седалки. Човекът слезе, не ни обърна никакво внимание. Бяхме толкова втрещени, че дори не успяхме да го заговорим. Страхът отново се завърна, личеше си, че не беше в настроение. Може би искаше да е сам. Или ние не го бяхме разбрали вчера… Не можехме да вземем решение, просто не искахме да повярваме на това, което се случваше.

В крайна сметка турчинът не само ни качи, но и ни черпи портокалов сок и бисквити – за по-добра закуска не можехме и да мечтаем. Английски не знаеше, а с Иво ни беше неудобно да си говорим помежду си. Все пак набързо обсъдихме плана за деня. Решихме да се разходим няколко часа в Белград, да потърсим интернет (все още нямахме никъде където да спим, нито в Нови Сад, нито в Будапеща, нито в Любляна, нито дори във Виена и Загреб), та проблемът беше сериозен. После щяхме да стопираме по стария път към Нови Сад и в столицата на Войводина да прекараме нощта.

Изненадващо отбихме от магистралата и отново се озовахме на паркинг за тирове. Този път обаче доста по-голям и добре охраняван. С нетърпеливи жестове шофьорът ни обясняваше, че сме пристигнали и е време да се омитаме. Какво да правим – слязохме. Не знаехме къде точно се намираме, Белград трябваше да е близо, но не се виждаше. Пред нас се извисяваше малко хълмче, нищо чудно първите блокове да бяха точно зад него. Но можеше и да не са. Опитахме се да питаме преминаващите хора как да стигнем до Белград, но когато чуеха българска реч, всички ни подминаваха пренебрежително. Единственото, което разбрахме е, че няма обществен транспорт до никъде. Захапах поредния сандвич…