ноември 2 2012

За мен

Не обичам да говоря за себе си, така че засега по статиите  ще се запознаваме. Пък ако някой ден музата ме навести, може и тук два-три реда да драсна.

август 30 2012

Ще е анархизъм и има ли бъдеще у нас?

Въведение

Анархизмът е социално учение, което изучава, анализира и обобщава обществените проблеми, стремейки се да даде решение на всички тях, чрез своята универсална концепция за обществено устройство, която се нарича анархия. Анархизмът се определя като учение, защото в себе си съдържа концепция от философски, социологически, исторически, психологически и политически възгледи. Думата анархия идва от древногръцки. „Архон” означава власт, а отрицанието „Ан”, дава смисъла й на без власт. Синоним на думата анархия е безвластие.

С утвърждаването и развитието на безвластническите идеи през XIX век, се  налага друг смисъл на думата анархия, като хаос и безредие, позовавайки се на древногръцкото „наркхос” (ред) и съответно отрицанието му „анаркхос” – безредие. Всички политически течения, представители на политическата власт, определят анархизма в негативен смисъл, позовавайки се на максимата, че без власт няма ред. Въпреки това, за анархизмът като учение, така както го е формулирал Пиер- Жозеф Прудон, е характерен само първият смисъл на думата (безвластие). Ноам Чомски определя анархията като съдържание на „основните елементи на човешката природа: солидарност, взаимопомощ, симпатия, загриженост за другите” .

Анархистите поставят в центъра на Вселената човека и по-точно развитието му. За да се развие той най-добре и за да достигне съвършенство, те смятат, че  всичко което пречи на развитието му следва да бъде премахнато. Главен проблем в това развитие, анархизмът вижда във властовите отношения и в държавата, като форма на организация контролираща живота на хората. Идеологията на анархизма е заключена в няколко основни принципа – свобода, солидарност, равенство, справедливост, свободна инициатива, безвластие, атеизъм, отрицание на държавата, революция.

Според анархистите, свободата е биологична нужда и основно човешко право. Именно в стремежа към свобода, анархистите виждат социално-икономическия прогрес. А свобода има само там, където липсва власт. Оттук следва и основният девиз на анархизма – „Нито роб, нито господар“. За анархистите свободата означава: гарантиране на условия за пълно развитие на заложбите на всеки индивид; неотменимо право на всеки да действа съобразно своя разум, съвест и воля при решаването на различни обществени проблеми; създаване на материални и организационни възможности, позволяващи реалното участие на всеки при вземането на решения.

Черпейки от развитието на науката и най-вече от теорията на Дарвин за еволюцията, П. Кропоткин доказва че тъй наречените. „социални животни” ( тези, които живеят на ята, стада и прочие) оцеляват по-лесно от тези, които живеят самостоятелно. Оттук той извежда и идеята си, че за да се съхранява и развива човечеството, отношенията в „човешкото общество”, би трябвало да бъдат основани на солидарност и взаимопомощ.

 

Свободата и истинската солидарност са немислими без икономическо и социално равенство. Равенството  не означава нивелиране на индивидуалните разлики или на интелектуалния, морален и физически облик на отделните личности. Напротив, точно това разнообразие на капацитета и силата, на индивидите, пола и възрастта, на расата и народностите, представлява богатството на народа и човешкия род, към който принадлежи всеки един индивид. Икономическото и социалното равенство не изискват също изравняването на личните доходи, когато те са продукт на труда, капацитета и творческата енергия на всеки един. За анархистите, равенството се изразява в равните възможности.

Свободната инициатива, като извор на творчество и условие за всестранно развитие, е основен принцип на безвластниците. Нейното пълно проявление е възможно само при липса на власт. Властта, която кара обществото да се съобразява с нейните закони и норми, убива почти всеки зародиш на инициатива, налага отчуждение и апатия . Анархистите правят съществена разлика между свободната и частната инициатива, защото според тях  зад втората се крият властнически амбиции за добиване на лична изгода или привилегия.

Всички тези  принципи до тук, определят основите на безвластието. От тях се вижда, че безвластието не е просто отрицание на всичко съществуващо, защото всички негови принципи са извлечени пряко от обществото. Анархизмът е политическа алтернатива, отричаща един от основните фундаменти в човешката история – наличието на властта като пазител на реда. Тази основополагаща черта в идеологията на анархизма обаче става причина и за все по-масовото й разрастване в съвремието, в което обществото губи все повече вяра в традиционните политически идеи и модели.

Анархистите считат, че гореизложените принципи са невъзможни без премахването на  всяка собственост (частна или държавна), която позволява на едни да паразитират за сметка на експлоатацията на другите, и замяната й с колективното притежание на средствата за производство, транспорт, комуникации и прочие. Докато развитието на новите технологии в производството на блага не направи възможен принципа „От всеки според възможностите, на всеки според нуждите.”, анархистите са за едно равно разпределение на благата, съобразено с волята на общността. Разликата тук с марксизма е, че анархистите отричат ролята на държавата и според тях обществото трябва да действа отдолу нагоре. А Бакунин казва: „„Свободата без комунизъм е привилегия и несправедливост, а комунизмът без свобода е робство и варварство.“

Паралелно с отричането на властта налагана от един индивид на друг, анархистите отричат и вярването в Бога, като израз на властта на Бога над човека. Самата идея за Бога е в пълно противоречие с основните принципи на безвластието, тъй като религията е основен идеен крепител на властта. Бакунин твърди: „Дори и да съществуваше Бог, той трябва да бъде унищожен!“ Религията според анархистите е пречка пред човешкото обединение в борбата за свобода, поради религиозната дискриминация насаждана от религиозните институции.

Общество, базирано на горните принципи, не може да съществува едновременно с държавата – те се взаимоизключват. Държавата е построена върху принципа на йерархията, командването и подчинението. Анархистите я разглеждат, като инструмент за поддържане на икономическото и социално неравенство. Анархизмът поставя като своя основна цел премахването на държавата и заменянето й с федерация на регионите и прякото участие на гражданите в решаването на техните обществени проблеми.

За създаването на такова общество според анархистите е нужно разгръщане на световна  социална революция, която да постигне основните цели на анархизма – свобода, равенство, солидарност и справедливост. Затова анархистите са врагове на национализма, шовинизма, империализма и расизма, като разглеждат тези идеологии като социални язви, пречещи и забавящи пътя към свободата. Интернационализмът е основна част от анархистката идеология и е следствие от основния анархистки принцип за солидарност.

 

История на анархизма в България

 

Първият досег на българите с организирания анархизъм правят родните революционери. Христо Ботев най-вероятно е поддържал кореспонденция с Бакунин, като дори през 1871 година му изпраща поздравителна телеграма по повод Парижката комуна. Контактите между българското революционно движение и анархистките дейци са напълно логични, като се има предвид крайната цел на двете движения. По тази причина в периода на своя най-голям разцвет, а именно 70-те години на XIX век, българското революционно движение търпи идейни влияния от страна на анархизма поради общата цел за борба срещу съществуващата власт. След Освобождението анархизмът си пробива път в България основно чрез политически емигранти, които създават кръжоци. В края на 80-те години се развива Сиромахомилството (любов към бедността), чиито основен организатор е Спиридон Гулапчев. Основана е и печатница, в която се отпечатват основните теоретици на анархизма.

Анархизмът навлиза и в македоно-одринското освободително движение в своята крайна фаза. Неговите дейци подготвят атентати над банки и влакове, с цел да отслабят Османската империя. От 15.IV. до 17.IV.1903 година серия от атентати изправят Солун на крака и започва силов терор от страна на властите над българското население. Връх на участието на анархистите в борбите за освобождение на останалите под османска власт българи бележи Илинденско – Преображенското въстание. От идеология, която оказва някакво влияние върху българското освободително движение, след Освобождението анархизмът се оказва основна част от него. В периода до Първата Световна война излизат множество анархистичeски вестници и брошури, а през 1907 година е приет „Закон против анархизма“, по-силата на който са забранени всички печатни издания на анархистите и легалните им организации. Анархистите взимат дейно участие като доброволци в Балканската война, но по време на Междусъюзническата заемат твърда позиция против войната. След войните е основана  Федерацията на анархо-комунистите в България, която продължава разпространяването на анархистичните идеи. Деветоюнският преврат бележи началото на упадъка на анархизма в страната, неговите представители са подложени на преследване. Последвалото дълго управление на БКП е най-тежкият период за анархизма в България. Дейците на движението са дори физически унищожавани, а дейността ФАКБ е преустановена. Все пак след 1989г. движението се съвзема и през 1990г. е възстановена Федерацията на анархистите. Започва да излиза и вестник „Свободна мисъл”.

 

Настояще и бъдеще на анархизма в България

 

Преди да се спра по-подробно върху бъдещето на анархизма в България е нужно да направя следното уточнение – в настоящия текст ще разгледам единствено анархо – синдикализма, защото според мен анархо – капитализмът се е отдалечил твърде много от идеите, поставени от първите теоретици на идеологията.

Идеите на анархизма са обявявани от мнозина за утопия, за празни приказки, които няма как да се случат на практика. Хората не могат да си преставят живота без съществуването на държава, която да ги направлява и авторитети, които те да следват. Но при един бърз преглед на историята на човечеството от Пиер Прудон (1809 – 1865), който пръв се обявява за анархист и полага основите на анархизма, до наши дни,  ясно се вижда развитието в полза на идеите на анархизма. Абсолютната власт в по-голямата част от Света отстъпи мястото си на демократично парламентарно управление, Църквата вече не представлява толкова важна част от живота на хората, атеизмът се е превърнал в модна тенденция. Появата на Интернет улесни комуникацията между хората и предостави свобода на словото и неограничени възможности за информация и пропаганда на различни мнения. Идеята на Буконин за Европа като федерация (Европейски съединени щати), в която не държавите, а регионите са на преден план, е на път да се осъществи. Същевременно ширещата се световна финансова криза спомага за възраждане на левите идеологии и солидарността в капиталистическа Европа, която през последните години е заливана от протести против увеличаването на таксите за образование, банките и орязванията на заплати и работни места. Успоредно с акциите против нелегалните емигранти се зародиха и много организации, които следят за техните права.

България сякаш стои малко встрани от тези световни процеси. Поради исторически и психологически причини, ние сме свързани много повече с идеята за държавата като наш длъжник, разчитаме на нея и при личен неуспех вместо себе си, обвиняваме нея. Като част от византийския кръг от държави, ние сме закърмени с идеите на абсолютизма и постоянно търсим спасителя, който да дойде и лично да оправи всичките ни проблеми. Идеите за лична инициатива в нашия регион са още в начален стадий на своето развитие, а авторитетите определят голяма част от нашето съзнание. Образователната система играе много важна роля за продължаването на този маниер на мислене – в училище децата са принуждавани да вярват на авторитети, а личното им мнение е потискано. В резултат се създават покорни работници, които бързо заемат своето място във властовите отношения. Обучението по история спомага много за този процес тъй като съвсем целенасочено се преподава единствено политическа история, а на културното и стопанско развитие не се обръща никакво внимание.

Друга съществена пречка за развитието на анархизма у нас са особеностите на Балканския регион, в който живеем. Национализмът е пуснал прекалено големи корени сред балканските народи, като се е вплел и в останалите идеологии. Освен омразата към съседа се наблюдава и ненавист към големите западноевропейски държави, които са обвинявани за тежкото положение, в което се намираме сега. И докато в България тенденцията е хората да стават все по-отворени към Света и инициативни, то при голяма част от съседите ни се наблюдава точно обратното. А нихилизмът , характерен за анархизма, би бил пагубен за страната ни, при положение, че в например Турция с огромна скорост се възражда неоосманизмът. За да се въведат успешно идеите на анархизма в даден регион, те трябва да се приемат от всички. Иначе просто една власт ще бъде заменена с друга, възползвала се от слабостта на първата.

След промените през 1989 година, започна масова пропаганда срещу стария социалистически режим и възхваляване на модерните западни капиталистически отношения. В България социализъм се възприема като мръсна дума от голяма част от младите хора, а тези 44 години се обрисуват с все по-тъмни краски. Това неимоверно много засили индивидуализма на българите, отчужди ги едни от други. Солидарността между хората е на изчезване, всеки гледа единствено собственото си развитие. Интересното е, че всичко това се случва на фона на горепосочените тенденции в Западна и Централна Европа.

Голяма пречка за разширяването на влиянието на анархизма оказва и масовата представа на хората за анархистите, породена от целенасочената политическа и медийна пропаганда срещу тях. Анархист в българския език е синоним на лентяй, на бунтовник и терорист, на паразит, живеещ на гърба на нормалните хора, които си плащат данъците. Интерес буди медийното отразяване на ситуацията в Гърция, което до голяма степен показва неразбирането на идеите на анархизма от българските журналисти (а какво остава тогава за обикновените хора). За сблъсъците по протестите в южната ни съседка изцяло биват обвинявани анархистки групировки, а се премълчава участието на фашистки, комунистически и националистически такива. Тоест всички, които изразяват по-буйно протеста си се заклеймяват като анархисти. Това влияе много на българския зрител, който си изгражда едно грешно мнение за идеологията и основите на анархизма.

Предвид всички тези особености на съвременната българска действителност, в момента в България анархистическото движение е слабо, липсва силна организация и пропаганда. Федарацията на анархистите в България продължава издаването на вестник „Свободна мисъл“, но сред силно ограничена аудитория от читатели. Броят на младите анархисти не е малък, но голяма част от тях се олицетворят повече с идеите на анархо – капитализма.

Преди две години беше създаден социален център „Аделанте“, който, въпреки постоянната липса на средства, е изключително успешен и добива все по-голяма популярност. В основата на този успех са именно анархистическите идеи за пряка демокрация, свобода на словото и пропагандата,  взаимопомощ. В името на тези идеи основателите му предпочитат да не парадират с това, че са анархисти (поради общественото мнение в България за анархизма), за да може идеята за подобни социални центрове да се разпространи.

Миналата година европейското събиране на анархисти в протест срещу национализма и държавните граници (No Border Camp) се проведе в околностите на Свиленград. Стотици анархисти от цяла Европа пристигнаха за срещата и обмениха ценен опит.

 

Заключение

 

Лично според мен развитието на анархизма в България е пряко свързано с така наречения процес на приобщаване на страната ни към европейското семейство. Въпреки всички фактори, които възпрепятстват разпространението на безвластническото движение у нас, на лице са и много предпоставки ако не за неговото възраждане, то за възраждането на идеалите, които то преследва. Загубилият се политически и идеологически български народ започва да се събужда и да разсъждава относно мястото си в Европа и Света. Утвърждаването на интернационализма и нихилизма в България би било пагубно за страната ни с оглед на региона, в който се намираме. Същевременно обаче идеите за пряка демокрация, свобода на словото и инициативата, на равенство и толерантност, биха направили обществото ни по-добро, по-проспериращо. Най-голямото предизвикателство за анархизма през XXI век е да се ориентира правилно в променената обстановка и  да разкрие  истинската си светлина пред хората.

 

Използвана литература

 

Един проект за социална революция (Въведение в анархизма). София: изд. Шрапнел, 2007

Минева, Е. Класици на анархизма. Антология. София: изд. Иккванти, 2005

Ward, C. Anarchism: A Very Short Introduction. New York: изд. Oxford University Press, 2004

Интернет ресурси:

ФАБ – http://anarchy.bg/

юли 27 2012

Походът към Будапеща (София – Будапеща 4/4)

 Събудих се извит върху шофьорската седалка. Навън беше абсолютен мрак, едвам се различваха силуетите на камионите. Главата ме болеше, явно не бях спал много. Зад мен похъркваха Иво и македонецът. Те много хитро бяха легнали удобно на леглата отзад. Излязох да се пораздвижа за да ми се опресни съзнанието. Паркингът се беше понапълнил – явно доста шофьори бяха пристигнали през нощта. Замислих се за това, което ни предстоеше –  надявах се човекът все пак да ни закара до Будапеща. Но изминалите два дни ме бяха научили да не се радвам прибързано и да не си правя планове. Със сигурност щяхме да излезем от Сърбия обаче, а това и за мен и за Иво беше най-важното. Не можехме повече да я траем тази държавица, в която сякаш всичко беше срещу нас.

Седнах на един камък и захапах последния сандвич. Странно е как колкото повече престояваха, толкова по-вкусни ставаха. Опитах се да разсъждавам върху този сложен казус, но не ми се получи особено добре. Все още покой не ми дава този въпрос, така че, ако някой има отговорът, моля да го сподели. Забелязах движение в кабината и бързо се качих горе, нямах търпение да тръгнем. В рамките на следващите десетина минути напуснахме паркинга и потеглихме по пътя, на който стопирахме миналия ден. Явно не го бяхме сбъркали, оказа се, че това  е нещо като околовръстно на Белград. Все още не знаех къде отиваме, беше ме страх от отговора, затова и не питах. В последствие се оказа, че и македонецът все още не е решил.

Пътуването през този ден беше скучно и бавно. На всички ни се спеше много, Иво даже позадрямваше отзад постоянно. Исках да поспя и аз, но ми беше неудобно, а и таях някакви надежди човекът да ни закара до унгарската столица. С едно нагло заспиване до него щях да изгърмя всички шансове, затова полагах големи усилия да изглеждам буден и усмихнат. Доколко ми се е получило не знам, но по едно време спряхме недалеч от Нови Сад, на камионът пак му имаше нещо. Оказа се, че предния ден не са го оправили, а само временно са закърпили положението. Нямахме избор обаче, бяхме в средата на нищото и трябваше да продължим. Шофьорът се изнерви и обстановката стана още по-тягостна. С Иво не говорехме, беше ни неудобно да нарушим това отвратително мълчание. Пейзажът и той беше такъв никакъв – безкрайни мрачни поля.

 

Преди обяд стигнахме границата. На тираджиите им е забранено да имат повече от един спътник, затова се наложи да сляза от камиона и да мина границата пеша. Имаше огромна опашка, основно съставена от кюрдските работници. Голяма група полски хипари с изрисувани бусчета внасяха настроение. Оглеждах се за стопаджии, но не видях. Поех си редовната псувня от сръбския граничар. Ядосах се, но в следващия момент видях табелата за край на Сърбия и камък ми падна от сърцето. Убеден бях, че оттук нататък ни чакаха само хубави неща и на каръщината й  е дошъл краят. Веднага след унгарския пункт пред мен се изправи дълга колона от химически тоалетни, чисти, подредени, от далеч ухаеха приятно. Това била Европата явно – бях само на 10 метра от Сърбия, а разликата беше огромна. Пратих едно съобщение на бащата да не се притеснява и зачаках моите хора.

След около два часа отново бяхме на пътя. Движехме се по нова широка магистрала. Нямахме идея какво е решил шофьорът, претръпнали следяхме всяка отбивка и очаквахме всеки момент да ни каже да слизаме. В главата ми имаше хиляди варианти, в крайна сметка и в Зегед можеше да се нощува. Точно по това време там се провеждаше фестивалът, така че със сигурност щеше да е яко. За наш късмет шофьорът реши да мине през Будапеща. Пътят по магистралата беше изключително интересен, често се забелязваха стада и диви животни – явно унгарците са си запазили земеделието след падането на комунизма, за разлика от нас. Често минавахме покрай села, но не успяхме да ги видим, защото са оградени от шумоизолиращи стени – по българските пътища все още няма такива. На Иво му се налагаше да се крие на горното легло, защото иначе македонецът щеше да отнесе сериозен акт. Настроението се беше пооправило, дори се шегувахме с шофьора от време на време. И в този момент, след около час пътуване, македонецът отби на една детелина, спря и ни пожела приятно изкарване. Неговият път бил надясно, а нашият направо.

 

Като гръм от ясно небе ни дойде това. Намирахме се по средата на магистралата, унгарската столица дори не се виждаше, а Слънцето яростно печеше. Изкатерихме детелината и се върнахме на нашата магистрала. Нямахме друг избор освен да ходим – колите профучаваха покрай нас с бясна скорост, а и на магистрала е забранено да се стопира. Да се ходи също е забранено, но наистина нямахме избор. Пък ако ни хванеше полиция, поне щяха да ни откарат до Будапеща. Близо до нас имаше табела, от която разбрахме, че ни остават още 23 километра до началото на града. Много обичам да ходя и нямам проблем с големите разстояния, но в случая не вярвах, че ще издържа – предните два дни изцяло ни бяха изцедили силите, а раниците все повече ни тежаха. Все пак тръгнахме…

 

Малко по малко минавахме табелките, които отбелязват всеки километър на магистралата. Опитвахме се с Иво да говорим и да се шегуваме, но в последствие разбрахме, че е по-добре да си пестим силите. Целите стъпала на Иво бяха в мазоли и му беше все по-трудно да ходи. Беше ни невъзможно да поддържаме добро темпо, защото често се налагаше да катерим мостове, прескачаме канали или да минаваме през тръни. Водата беше на привършване, беше ми останала единствено по-малко от половин литър вряла вода. Обмисляхме варианта да спим покрай пътя – дори и да успеехме да се доберем до Будапеща, нямахме никаква идея къде ще спим там. От тази гледна точка по-логично беше да спим покрай пътя и на следващия ден да продължим към града. Въпреки това продължихме да ходим, надявахме се, че табелите са сбъркани (колко наивно звучи това). По едно време пред нас се изправи знак за начало на Будапеща, от далеч го видяхме и сърцата ни се разтрепереха. Градът не се виждаше, но предполагахме, че пътят ще завие и зад някой хълм ще се очертаят силуетите на първите сгради. Това така и не се случи, оказа се, че табелата е на 20 километра от града. Какво правеше тогава забита там на магистрала, все още не мога да разбера. Всяко такова разочарование ни действаше много зле психически. Слънцето ставаше все по-силно, сянка нямаше никъде.

 

Не знам колко време сме ходили, но със сигурност не по-малко от 4-5 часа, когато в далечината забелязахме нещо като индустриална зона. Бяхме изминали около 15 километра. Надявахме се от там да има автобус за града и точно когато си говорихме за това, го видяхме – автобусът слезе от магистралата и продължи към крайградската зона. Изненадващо се изпълнихме с нови сили и с бърза крачка тръгнахме към магазините. Минавахме на пряко през полетата, не обръщахме внимание на болката в краката. В един момент дори се затичахме. Достигнахме първите магазини, сред тях имаше и Метро. Успяхме дори да хванем същия автобус. Но в момента, в който влязохме в него, осъзнахме, че нямаме унгарски пари и си нямаме никаква идея каква е системата на транспорта Будапеща. Затова взехме най-правилното решение – да си траем, пък ако стане проблем, щяхме да импровизираме.

Автобусът потегли, а с това отлетяха и нашите притеснения. Беше стар Икарус, подобен на софийските, но по-малък. Разложихме се на пластмасовите седалки и с любопитство разглеждахме покрайнините на унгарската столица. Минахме през някакво приятно кварталче с реставрирани панелни блокчета и много зелени пространства. Уличките бяха нови и гладки, нищо общо с българските крайни квартали. Контрола не се качи, но за сметка на това автобусът ни се счупи и се наложи да чакаме друг на една доста неприятна спирка. Не можехме да повярваме, вече бяхме в Будапеща и въпреки това лошият късмет продължаваше да ни преследва. Цялата ситуация ми стана изключително смешна, вече не знаех какво да очаквам. Дойде следващият автобус и потеглихме към центъра на града.

Неволята продължи да ни е верен спътник и в Будапеща. Но за това по-нататък…