март 6 2017

Пътешествие до ареста в Перник – край (3/3)

    Преминаването през Перник премина в пълно мълчание, като се изключи неочакваното извинение на младежа. Все още не бях изгубил надежда, че ще се прибера по някое време вечерта – обмислях дали ще е много нагло да се обадя на Ники да дойде да ме вземе от Перник. Нощните стопове въобще не ги обичам, а влакове и автобуси предполагах че няма как да хвана вече – минаваше 8 и половина и се беше стъмнило. Бели кахъри би казала баба ми, ако знаеше за какво си мисля.
Така де, спряхме сред още други паркирани полицейски автомобили пред голяма масивна сграда. Нашите двама герои полицаи отидоха (по техните думи) да видят какво ще става с нас и ни оставиха отново сами в колата. Момчето леко скимтеше, а пък аз още се занимавах с горните мисли – как ще се прибера тая вечер. По едно време при нас дойде друг полицай – личеше си, че е старши – на пагоните му имаше звездички. Този път започнахме отзад напред – първо стана дума за мен, а след това се обърна към моя колега автокрадец. Направи ми впечатление колко внимателно и отдалеч започна да го подпитва, очевидно вече знаеше за нестабилното му състояние. В крайна сметка се оказа, че нашият бус далеч не е първото завоевание на колегата, а преди това е имало още един Мерцедес, които е закарал в някакви стари мини. Там обаче било доста непроходимо, та в крайна сметка го оставил и пеша слязъл. След което намерил буса, после мен, Данко, Митко и накрая – ареста.
Извадиха ни от колата и ни заведоха в съседна сграда, без да ни казват какво точно предстои да се случва. Озовахме се в малка стаичка с още един полицай. Набързо записаха личните данни на колегата, описаха личните му вещи, каквито той почти нямаше.. и го откараха някъде. След това дойде моят ред.
Първо ми връчиха заповедта за задържане за срок от 24 часа, която се предполагаше че трябва да подпиша. Преди да я подпиша попитах какво предстои и ми казаха, че по някое време най-вероятно ще ме извикат за още един разпит и после, ако съм невинен, сигурно ще ме пуснат да си ходя. Това някое време така и не ми казаха кога ще бъде – не зависело от тях. Какво да правя – подписах си заповедта. Малко е абсурдно, защото никой не ме е питал дали искам да бъда задържан, а в крайна сметка трябва да я подписвам все едно съм съгласен с всичко.
Дойде ред и на една малко по-голяма декларация – може да я видите в края на разказа. Отказах се безмълвно от адвокат и от медицински преглед. Вчера като пак погледнах документа се замислих колко ли проблеми можех да им създам, ако ги бях поискал тези глезотии, но тогава идеята ми беше колкото се може по-бързо да се свършва с всичко това и да не ги дразня излишно. Поисках обаче обаждане, като бързо обмислях на кого да звънна – на баща ми или на някой приятел. Това да имаш само една възможност хич не е яко. В същото време дойде ред да заявя, че съм запознат с правата си за свиждания, колети и прочие. Което беше безумие вече, защото аз дори не знаех къде точно се намирам, а какво остава да знам кой и как може да дойде при мен. Отказах да го подпиша докато не ми разяснят – единственият отговор, който получих, беше:  „Нека дойдат, пък ще видим“. Подписах, какво да правя..
Реших да не притеснявам баща си излишно, така или иначе нищо нямаше да може да направи толкова късно и само щеше да се тревожи, та се обадих на Юлия, за да й кажа къде съм и че тая вечер няма да ходя по барове и утре сигурно няма да можем да пътуваме. Помолих я да се обади на Ники да му каже за мен и че няма да се разсърдя, ако дойде да ме види по някое време вечерта.
Подписах всичко останало и ме закараха в една друга стаичка, където започна пълен обиск на всичките ми вещи – всеки предмет се описва, а всяка банкнота се записва със серийния й номер. Понеже доста неща мъкнах, процедурата отне известно време. Точно ми разглобиха телефона и реших да попитам как точно става свиждането. Полицаят с учудване ми отговори, че нямам право на такова – за пръв път от началото на цялата история се ядосах сериозно. Стана ми гадно за това, че Ники може да се разкарва напразно и дръпнах едно конско на полицая за това, че не може по такъв начин да се подиграват с хората. Позволиха ми да си сглобя телефона и да звънна на Кольо да не идва, ама греда. Звъня аз.., вдига той – всичко хубаво. Започвам като стрела да се обяснявам докато в един момент не осъзнах, че си говоря сам, а телефонът се е изключил. Проклет телефон беше. Нямах идея дали и колко е чул от нещата, които казах, но се налагаше да се примиря.
Накараха ме да си събуя обувките, а после и панталона, защо е с връзки и можело да се обеся с тях. Подписах, че всичките ми вещи са били описани коректно, изведоха ме от стаичката и така бос – по шорти и тениска, ме въведоха в килията. След малко ми донесоха едно малко шише вода, два кроасана Clever и ми позволиха да ползвам тоалетната – с отворена врата, да гледат да не се убия.
Нека обаче се спрем малко на килията – тя е важна.
Малка продълговата стая с две изцяло метални легла и една малка метална масичка, заварена за пода. Леглата бяха покрити с нещо подобно на матрак – много тънко, твърдо и изглеждаше страшно мръсно. На половин метър пред външната стена имаше метална решетка, висока до тавана, която не позволяваше да се стигне до самата стена. А на въпросната стена един голям прозорец – широко отворен. Вратата също беше метална с една малка решетка с капак и с шпионка, чрез която отвън могат да гледат какво се случва вътре. А над нея голяма и силна лампа, осветяваща добре цялата килия.
Та затвориха ме вътре към 10 часа вечерта без много обяснения. Сам бях и беше супер студено. Навън времето беше гадно, а понеже в самата килия всичко беше метално, това още повече я изстудяваше. Изядох си кроасаните, но реших да пестя водата, защото не знаех кога ще ми дадат друга. Леглото излъчваше студ, стените и подът също. Матракът беше прекалено тънък за да изолира от металната повърхност. Завих се с двете одеяла, които ми бяха оставили.., мислейки си какви отвратителни скотове също са се завивали с тях, легнат и зачаках. Уморен бях, но беше твърде студено, за да заспя, а и се надявах да ме извикат на разпит. Сега като се замисля доста наивно съм се надявал – кой ще седне да разпитва в полунощ в Перник някакъв си стопаджия… Нямаше никакъв начин да затворя прозореца – беше високо и прекалено далеч от решетката, а аз нямах никакви предмети, които да мога да използвам.
Явно съм се унесъл, защото по едно време се събудих умрял от студ. Нямах никаква представа за часа, но навън още беше тъмно и леко валеше. Пробвах да се разходя из килията, за да се сгрея, но подът беше ужасно студен и бързо се отказах. Започнах да си трия ръцете и краката, както и пробвах няколко стари номера от тренировките по Айкидо, за да се стопля.. Нямах нито часовник, нито химикал, нито нищо.., така че нямаше никакъв начин да се ориентирам за хода на времето. Не съм заспивал повече.
Започна да се развиделява навън и ми донесоха още два кроасана Clever и ми позволиха да си допълня водата от чешмата. Попитах кога ще ме разпитват и ми казаха, че сигурно ще е скоро и до обяд може би ще ме пуснат. Да де, ама не стана точно така.
Минутите се точеха доста бавно – така е когато няма абсолютно нищо, което да можеш да правиш. Ослушваш се за всеки звук и когато чуеш ключове веднага подскачаш с надеждата, че са за твоята килия. А отворят ли я – на мига се изправяш на крака и чакаш да видиш кой ще влезе. Обикновено е фалшива тревога и няма нищо важно, та отново си сядаш и се отнасяш в мислите си. Затворническо ежедневие, два от любимите ми филми са свързани със затвори – The Green Mile и The Shawshank Redemption.
А какви са мислите – еми едни единствени – за приятелите и как когато те пуснат ще ги събереш и ще им разкажеш историята. Сигурно са ми минали стотици пъти тези моменти в главата за всички 23 часа, в които бях задържан. Мисълта, че след време всичко ще се превърне в поредната забавна история те крепи и те кара от време на време да се усмихваш. Не можеш да мислиш за нищо градивно, защото нямаш дори молив да си водиш записки. Не се притеснявах, защото знаех, че съм невинен. Не мога да си представя обаче, ако бях виновен, какви щяха да са ми мислите и поведението. Най-вероятно точно обратното и щеше да е доста по-гадно.
Много е странно, особено за човек, който се занимава с история, защото започваш да си мислиш за хората, които са били вкарвани по затворите по политически причини и за революционните ни дейци, прекарали години от живота си по занданите из вековната Османска империя. Или пък за знатните затворници през Средновековието, които прекарват години наред затворени сами в гадни и влажни дупки по крепостите.
От време на време се чуват гласовете на надзирателите, но много трудно се разбира какво казват, защото металът променя звуците. По едно време ми донесоха още два кроасана и ми казаха, че ще ми водят съкилийник. Нямах идея какво да очаквам, но това, което докараха, нямаше и как да си го представя.
Стар и дебел циганин, изключително мръсен. Мръсен все едно се е въргалял в гората след пороен дъжд. Беше много пиян и само сумтеше, не можеше да говори почти. Доколкото разбрах от разговорите на полицаите е набил жена си, но то друго се оказа в крайна сметка. Не е успял да я набие – пробвал се е човекът, но в крайна сметка жена му се е справила и го е довлачила до тук. Пияницата беше изключително възмутен и между риданията, че не може да пуши в килията, се заканваше като излезе да продаде къщата и да остави „уличницата на улицата“. С презрение викаше, че дори в затворническите килии му давали да пуши и това тук на нищо не приличало. Не говорих с него, само слушах и накрая му казах да заспива и да не ме занимава повече. Представляваше трагична гледка.
Отвън полицаите си говориха, че щяло да има футболен мач днес и се очаквало да им докарат доста хора следобед, та се чудиха къде да ги слагат. Само това ми оставаше – след този пияница, да ми натикат и ултраси в моята килия. Познавам доста хора от тоя тип и нямах никакво желание да споделям килията си с тях и да трябва да си говорим.
Все още очаквах да ме извикат за разпит, а същевременно нямах представа каква част от обясненията ми по телефона е чул Ники и дали е дошъл – съмнявах се, защото трябваше да бъде на работа. Не знаех и какво става с колегата – предполагах, че е в съседната килия, в която ще постои доста дълго. Цялата тази неизвестност започна да ми идва малко в повече – времето минаваше и нищо не се случваше, та започнах да се поизнервям. Пияницата в съседното легло сумтеше и се вайкаше неразбираемо, а аз си чаках ултрасите да дойдат, мислейки си леко раздразнено вече за яката история, която после ще разказвам. Поне вече не беше чак толкова студено.
По едно време надзирателят отвори вратата, каза ми да си оправям леглото и да излизам. Просто така.. Изведнъж. В 17:30 – двадесет и три часа след като ни спряха на магистралата. Оправих го, сбогувах се с пияния си приятел и излязох. Връчиха ми багажа, шегуваха се известно време с мен и след като подписах, че нямам оплаквания за периода на задържането, ми посочиха външната врата. Просто така.. Престраших се да попитам все пак какво следва оттук нататък.
–  Ако ни потрябваш, ще те намерим! – ми казаха и излязох на свобода.

Навън валеше, а и честно казано въобще не ми се прибираше на стоп. Представях си как на разклона се засичам с Данко и Митко и подигравките, които ще последват, та реших да си го спестя. Не бях сигурен и с каква нагласа въобще ще стопирам след цялата тази история.
Хванах си влака и като бял човек се прибрах в София. На следващия ден отидох сам с влака до Копривщица – имах нужда да се разходя малко из Балкана и да помисля. Беше много странно да гледам през прозореца на купето как минаваме през планината и пейзажът постоянно се мени, защото часове наред в килията гледах само една неподвижна бяла стена. Точно в такива моменти човек оценява свободата си и разбира, че трябва да я пази на всяка цена.
На връщане се прибрах на стоп. Наистина беше странно – при всеки преминаващ бус имах странното желание да сваля ръка докато премине, но си налагах да не го правя. След подобна случка е важно колкото се може по-бързо да се отърсиш от преживяното. В крайна сметка от хиляди хора, които са ме взимали на стоп, за пръв път ми се случваше да попадна в такава ситуация. Разбира се, имало е и доста други интересни и опасни моменти, но това само прави пътуването още по-интересно.
След кратко махане ме качиха едни много приятни хора, които отиваха на концерт в София и пътуването беше страхотно. Седмица по-късно пак си стопирах по магистралата край Дупница.

iCopy 2016-05-02 11-12 000




Posted 06.03.2017 by Ангел Златков in category "Дневник", "Пътеписи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *