април 17 2016

Пътешествие до ареста в Перник 2/3

Данко – полицай номер 1, беше висок около метър и деветдесет и носеше масивен златен часовник. През отворения прозорец на буса ясно успявах да чуя разговора му с Митко (другият полицай) – Данко му обясняваше как сега цяла вечер ще се занимават с тези ненормалници – моето психично болно момче и аз. Явно ни бяха хванали на косъм, защото се оказа, че са застанали на отбивката само една минута преди нашето пристигане. Ама не било проблем – по-нататък също ни чакали колегите им. Митко отвори вратата и се обърна към шофьора:

– Добре де, видя микробуса и реши да се качиш? А ключовете къде бяха?

– Е, как къде, на таблото бяха. Иначе нямаше да се кача. – това беше единствената трезва мисъл, която забелязах у него за цялата вечер.

– Хайде, излизай, бавно! – Обърна се полицаят към крадеца. Понечих да отворя и аз вратата, за да изляза, но Митко рязко ме сряза – Ти стой тук, къде си тръгнал!

Двамата полицаи опряха момчето на буса и внимателно му сложиха белезници. Позакачаха го малко – добронамерено, за откраднатия автомобил и го заведоха до патрулката. Наведоха го да се облегне на предния капак и го предупредиха да стои неподвижно. След това се върнаха при мен и ме питаха откъде съм и дали познавам крадеца.

– Не го познавам, качи ме на стоп от Дупница за София.. – тръгнах да разказвам аз, но те рязко ме прекъснаха.

– Сигурен ли си, да не ни лъжеш?

– Качи ме от автобусната спирка на главния в Дупница. Не го познавам, но се държа много странно през целия път, даже си мислех да слизам след малко.

– Къде е тази спирка? – Обясних им подробно къде се намира, но те се направиха, че не ме разбират.

– Какво правиш в Дупница?

– Работя там, продавам учебници в читалището в центъра.

– Ще я видим тая работа, стой тук и не мърдай.

Отговарях спокойно и добронамерено, защото знаех че нямам нищо общо с кражбата и просто чаках докато се изясни ситуацията. Попитах ги какво следва оттук нататък и те ми казаха, че чакаме колегите им и после ще ни разпитват. През това време дойде някаква селска мутра на средна възраст, която се насочи към момчето и тръгна да го блъска и да му вика. Полицаите се затичаха и го спряха, като се опитаха да го успокоят – оказа се собственика на микробуса. Явно му разказаха за ситуацията и той се успокои, след това дойде при мен и ме попита какъв съм. Разказах му набързо, но той каза че лъжа и че ме е видял на някакъв си мост преди Дупница в колата с момчето. Казах му че няма как да е вярно това, но той тръгна да ми крещи и полицаите отново се намесиха и го отведоха в страни. Думите му сериозно утежняваха положението и въпреки че имах неоспорими доказателства, че не съм бил на никакъв мост, явно предстоеше да се разправяме за това. Малко след това Данко се приближи и с надсмешка ми каза:

– Е, к’во, повече няма да пътуваш на стоп, нали?

– Напротив, ще пътувам. – му казах.

– Ще видим. – отговори и се отдалечи.

Малко след това Митко дойде и с почти извинителен тон каза, че трябва да ми сложи белезници и да си преместя ръцете зад гърба. Не ги затегна много, но ме предупреди да не шавам, защото са самонатягащи се. Вдигна прозореца и затвори вратата, така че останах сам. Не можех да се облегна –  страхувах се да не се затегнат белезниците. Разсъждавах върху ситуацията и даже ми стане леко смешно, защото все още бях мераклия вечерта да ходя на бар. Започнаха да идват още полицаи – оглеждаха и записваха, но мен не ме закачаха все още. От време на време побутваха момчето да стои мирен върху капаха, но на него му беше все по-трудно, защото позата е доста неудобна с голямо напрежение върху караката, а и съм убеден, че му бяха стегнали белезниците. В един момент и на мен започна да ми става все по- трудно и започнах да правя опити поне малко да си раздвижвам ръцете, но това само още повече ме дразнеше. Даже си попях.

По едно време дойде един друг полицай да ме разпитва и след като му повториш всичко, което вече бях казал, ме изкараха от буса и ме преместиха в една патрулка. Митко точно говореше със семейството си – извиняваше се, че ще се прибере късно тази вечер, но имало било ситуация. Доколкото си спомням имаше две малки дъщери, за които разказваше с умиление. Беше доста добре настроен към мен и ми каза, че се надява че всичко ще се изясни тази вечер, но нищо не може да ми обещае. Имало си процедури.

Ръцете вече доста ме боляха, бях стоял с белезниците повече от час и се бяха и позатегнали. Смрачаваше се и ставаше все по-студено.

Изкараха ме от патрулката, за да ми проверят багажа пред очите ми. Изсипаха цялата раница на земята и започнаха да описват всичко, след това ме накараха да се подпиша. Вътре имаше учебници, така че това потвърждаваше тезата ми. Като цяло бях спокоен и очаквах всичко скоро да се разреши. Разбира се, чувал съм истории как по време на подобни претърсвания полицаите умишлено слагат забранени вещества в багажа, за да искат после откуп… Освен това целият оборот на книжарницата беше в раницата, а аз нямах визуален достъп до нея от полицейската кола. Не намериха нищо съмнително.

Върнаха ме в патрулката, като след малко докараха и момчето – излеждаше още по-зле, все едно всеки момент ще припадне. Данко хубаво ни се накара, задето ще се занимава с нас цяла вечер. Лошото му настроение си личеше от киломентри, но аз не му отговарях – така щеше най-вероятно още повече да се ядоса. Потеглихме към Перник, казаха че ще ни водят на разпит. Преминахме с включени полицейски светлини през града докато не спряхме в двора на едно от районните полицейски управления.

Извадиха ме от колата и ми свалиха белезниците. Олекна ми много, ръцете ми бяха изтръпнали. Около половин час давах показания – в районното полицаите бяха доста впечатлени от моята история, след което се подписах, че всичко, което съм казал, е истина. Очаквах, че след като вече са ми свалили белезниците ще ме пуснат да си ходя, още повече че не се държаха с мен като с престъпник, но за моя изненада Митко отново ми заключи ръцете и ме вкара в патрулката при момчето. Горкото момче – него въобще даже не си бяха направили труда да го разпитват, беше стоял в колата с белезници през цялото време.

Потеглихме към голямото управление – според думите на полицаите. Вече беше към 8 часа, така че вариантът да се ходи на бар в София изглеждаше все по-малко вероятен – по-скоро трябваше да помисля къде да пренущувам в Перник след като всичко свърши. Разбира се, родната полиция беше помислила за това преди мен, но аз още не го знаех това. Мислите ми отскочиха към предстоящото пътуване утре – още не бяхме измислили къде точно ще ходим, но очевидно беше вече, че няма да можем да тръгнем рано сутрин. И както си разсъждавах, изведнъж моят прекрасен крадец бавно се обърна към мен и виновно прошепна:

– Извинявай.

Бях толкова изненадан, че въобще не знаех как да реагирам. Отново ми стана смешно, ама щеше да е много тъпо от моя страна, ако се бях засмял в колата пред двамата бесни полицаи, от които завися, та само му казах:

– Не, бе, няма проблем.., няма за какво!

Тук младежът понечи да спори, но Данко рязко се намеси и му каза да мълчи, защото иначе лошо му се пише. И така с включени сирени фучахме из Перник, оказа се че двете полицейски управления са доста далеч едно от друго.

SONY DSC
*Снимката е от друг стоп, но от този нямам снимки. 



Posted 17.04.2016 by Ангел Златков in category "Дневник", "Пътеписи

1 COMMENTS :

  1. By Яна on

    Това е една от най – интересните публикации, които съм чела. Пренесох се напълно на местата, където сте описали 🙂 Пишете изключително увлекателно 🙂 Поздравления и чакам с нетърпение новите публикации!
    Поздрави!

    Reply

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *