април 16 2016

Пътешествие до ареста в Перник 1/3

                Няколко минути след като бях започнал да махам за стоп по международния път от Гърция за София един раздрънкан микробус рязко намали, давайки ляв мигач. Учуден от това странно решение на шофьора инстинктивно свалих ръка докато премине, въпреки че не разбирах реално какво искаше да ми каже. Противно на всякаква логика обаче той спря по средата на платното и ми махна да се качвам. Взех си раницата и бързо скочих в буса, защото зад едни храсти често се криеха патрулки, а човекът си беше в очевадно нарушение. Зад волана стоеше младо момче с доста болнав и изморен вид.

 – За къде сте? – го попитах, но не получих никакъв отговор. Повторих въпроса – За София ли сте?

 – Ще мина оттам. – отговори ми тихо и потеглихме.

       Самият микробус беше в изключително лошо състояние – според мен беше от тези, с които транспортират работниците от селата до цеха, в който работят. Забелязах надписи преди да се кача, нещо свързано с Бобов дол, но не си спомням какво точно пишеше. Нямаше радио и беше доста мръсно. Захвърлих разваления колан зад моята седалка и се загледах внимателно в момчето. То не обелваше нито дума и въобще не изглеждаше добре. Спрях се на три варианта – или е болен, или недоспал, или пиян. И в трите случая е важно както да се говори с шофьора, за да не заспи зад волана, а също така и да се следи зорко пътя, за да не направи някоя глупост.

–  С какво се занимаваш?

– Пътувам. – мисля че това ми отговори, но не съм сто процента сигурен вече. Във всеки случай беше нещо подобно, с една дума.

– Откъде си?

– Всеки път едни и същи въпроси, всеки път едно и също. На какво прилича това, човек две думи различни да не може да си каже. – каза доста раздразнен и продължи, като ме погледна обидено – Няма да ти отговоря.

               Вътрешно ми стана доста смешно, но се постарах да не го показвам. Вместо това се усмихнах леко и му предложих да каже за какво му се говори тогава – беше важно да се поддържа някакъв разговор, за да мога да го следя и разсейвам – все повече ми приличаше на психопат.  Но той не ми отговори, даже не ме и погледна – млъкна…

                За моя изненада караше доста добре, въпреки че всеки момент очаквах да направи някоя грешка или да тръгне да заспива. Леко се успокоих и започнах да си мисля за разни мои неща – бързах да се видя вечерта с Юлия, щяхме да ходим в някакъв бар, а на следващия ден мислихме да пътуваме към Родопите. Работния ден беше минал добре и мъкнах със себе си няколко стари учебника и парите от оборота – продавах учебници в Дупница по случай началото на учебната година. Предните няколко дни вместо да си хващам автобуса към София, пътувах на стоп – беше далеч по-приятно и се возих при всякакви интересни хора. От малък пътувам по този начин и съм изпадал във всякакви ситуации, но точно в тази, която предстои да ви разкажа, не бях попадал досега.

          Наближихме някаква отбивка за Пловдив, която дори не бях забелязвал до тогава. Изведнъж моят човек намали и заинтригуван провлачено ме попита:

– Ходи ли ти се в Пловдив? Ще бъде хубаво, ако кажеш, веднага отиваме.

– Да, обаче не мога, утре имам работа и няма как. – му отговорих, като за кратко си помислих, че е добра възможност да сляза и да си хвана друг стоп, но в крайна сметка отхвърлих този вариант.

      Мълчаливо подминахме отбивката и си продължихме към София. Момчето изглеждаше все така отнесено, атмосферата въобще не ми харесваше. Движехме се бавно – микробусът беше доста стар. Точно бях започнал пак да се унасям в мислите си, когато той прекъсна мълчанието:

– Чувствам се много самотен, въпреки че винаги има други около мен – каза ми отнесено и погледна към празните задни седалки – Постоянно пътувам, но все бързам и нищо не мога да разгледам. Много е гадно да си сам.

             Вече се убедих, че нещо психически му има на човека, но това беше идеална възможност да завържем някакъв разговор, та му обясних съчувствено, че и аз покрай работата нямам възможност в момента много да пътувам, а много ми се ходи към Гърция.

– Ако кажеш – каза ми развълнуван и ме погледна с надежда – веднага обръщам и тръгваме към Гърция!

           Започнах да се ядосвам леко и с назидателен тон му казах, че нямам време да ходя в Гърция и към Враца и Берковица има прекрасни места, където може да се разхожда колкото си иска и да си ги гледа. И за да не изглежда грубо от моя страна започнах да му разказвам как да стигне до тях, като в същото време мислено си представях как ме спират на гръцката граница с този неадекватен човек. Все по-сериозно обмислях как да сляза, но при такива хора трябва да се действа много внимателно, защото никога не знаеш как ще реагират – не можех просто да му заявя, че искам да спре, за да си хвана друга кола.

         Добър вариант беше да го накарам да спре на пътния възел за Перник и оттам да му кажа, че ще си хвана автобус. Предложих му да мине през Владая, но за мое учудване той не знаеше какво е това. Достигайки табелата за пътния възел обаче, той заяви, че ще кара към Южната дъга – убеден бях, че и това не знае какво е, но ме устройваше, така че се съгласих.

            И тук вече започна да става малко по-интересно – на отбивката за Южната дъга беше спряла патрулка. Взех разваления колан и си го преметнах, защото глобата е 50 лева. Спряга ни, разбира се. И друг път са ме спирали, когато съм пътувал на стоп – качвали са ме няколко пъти и хора без шофьорска книжка, които са плащали подкуп. Даже един беше с фалшива книжка, но полицаите така и не разбраха. Момчето отби в страни и спря спокойно.

       За полицая, който се появи на шофьорската врата, ще си говорим по-късно. Засега само ще опиша диалога между него и моето момче, а пък останалата част от историята ще ви разкажа някой друг път.

– Полицай (еди кой си – нека да го кръстим Данко), Вашите документи и документите на автомобила!

           Момчето се пресегна уверено към жабката на колата и след кратко тършуване извади един куп хартии, които хладнокръвно подаде на служителя. Данко ги разгледа заинтригуван и подхвана следния вълнуващ (за мен) разговор в типичния за него нагъл стил:

– Дайте си личната карта!

– Нямам такава. – отговори спокойно младежът.

– Имате ли шофьорска книжка?

– Имам, но не е в мен.

– Къде отивате?

– Не знам.

– От къде идвате?

– Не помня…

– Тази кола ваша ли е? – беше започнал да губи търпение вече.

– Какво значи моя? Всичко е наше! – отговори с подобаващо спокойствие момчето, на което така и не запомних името.

           Данко рязко затвори вратата и в подобаващ за него стил напсува родата на моя приятен шофьор. Митко – другият полицай, накара момчето да му даде ключовете на буса и започна консултация с колегата си. Аз през цялото време на горния диалог инстинктивно си държах колана и слушах невярващо, даже ми стана доста смешно на отговора за принадлежността на колата. Веднага се сетих за Митко Вълчев и нямах търпение да се видим и да му разкажа за тоя странен тип. Разбира се, ситуацията беше далеч по-сложна и не много забавна – бях затворен в колата с неадекватен престъпник, та се наложи да пусна колана и внимателно да го следя, за да не извади някой нож – примерно, докато полицаите си бъбрят отвън…

1489234_10201848346862864_1144159380_n

*Снимката е от друго събитие, но понеже от този стоп нямам снимки, реших да я сложа като сравнително подходяща.

Етикети:, , , ,

Posted 16.04.2016 by Ангел Златков in category "Дневник", "Пътеписи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *