юни 4 2013

„Неочакваното“ румънско нападение през 1913 година. Българо-румънските отношения от Освобождението до Балканските войни.

 

            Румънското нахлуване от 28.06.1913 година традиционно е приемано от българското общество като неоснователен вероломен акт, напълно неочаквано предателство. Румъния е обвинявана в интригатство, късогледство и неоснователни претенции към България. Обществените представи са, че северните ни съседи до тогава са ни били приятелска държава, която изведнъж в пристъп на алчност се е обърнала срещу нас. Тук веднага изникват въпросите – Има ли приятелски държави в началото на XX век въобще?; Предателство към кого е румънското нападение?; Какво означава изразът „неоснователни претенции“, когато става въпрос за време на нестабилност и война и нима нашите претенции към други държави винаги са били основателни? Въпроси, на които ще оставя интелигентният читател сам да си отговори. Целта на настоящето изследване е да проследи развитието на отношенията между България и Румъния от Санстефанския мирен договор от 1878 година до Букурещската конференция през 1913 година. Това е един сравнително дълъг период, затова в изложението ще се спра на най-важните и проблемни моменти в комуникацията между двете държави.

 

Румъния и Освобождението

 

Въпреки че Румъния също заграбва български етнически територии, страданията на македонските и тракийските българи са залегнали много по-надълбоко в народностното ни самосъзнание отколкото тези на добруджанци. Подслонът, който дава румънската държава на българските революционери по време на национално-освободителните борби, няма как да не е оценяван положително от нашия народ. Стотици възрожденски дейци получават убежище в румънските градове. Румъния дори в определени моменти толерира и финансира освободителното ни движение. Преселенията в следствие на руско-османските войни през XIX век водят до установяването на десетки хиляди български семейства на румънска територия, които успешно се интегрират отвъд Дунав. В страната действат множество български организации, училища и църкви. Всичко това обаче се променя коренно след възстановяването на българската държавност.

 Румъния е една от държавите, които се включват в Освободителната война и дават своя принос за нашето Освобождение. Северната ни съседка мобилизира 125 000 армия, което представлява цели 6% от мъжкото й население. Жертвите, които дава са около 10 000, а финансовите разходи по войната надвишават шест пъти бюджета на страната. Румънската армия има съществен принос при обсадите и превземането на Плевен, Видин и Оряхово. Високият й боен дух е признат и от руските генерали.[1]

Участието на Румъния във войната не е продиктувано от стремежи за освобождение на българите, а от желанието да бъде сложен край на зависимостта от Османската империя. Обединението на Влахия и Молдавия от 1859 година дава самочувствие на румънците и естествената следваща стъпка е извоюването на пълна самостоятелност на държавата. Берлинският конгрес узаконява румънската независимост, но и посява семената на раздора между Румъния и новосформираното Княжество България. Без да взима под  внимание  етническия състав, водейски се единствено от стратегическите си интереси на велика сила, Русия присъединява Бесарабия като компенсира Румъния със Северна Добруджа. Букурещското правителство прави всичко възможно за да осуети тази размяна, но няма как да се наложи над големия победител от войната. По повод размяната, министър-председателят Йоан Братиану заявява: „Румъния не желае да получи Добруджа от Русия като компенсация, а иска да я получи от Конгреса като възстановяване на древното право на Румъния над нея и като утвърждаване на европейския интерес по отношение на устието на река Дунав. А що се отнася до Бесарабия, Румъния желае да се разбере, че тя се отказва от нея не доброволно, а протестирайки срещу силата и срещу решението на Великите сили.“[2] Добруджа не е голяма по площ, но нейното важно стратегическо разположение на делтата на Дунав и силният български етнически елемент, я правят важна част от международната политика на България. Същевременно в Македония, която става основен обект на външната политика на България след Съединението между Княжество България и Източна Румелия от 1885 година, живее немалобройно куцовлашко население, което привлича вниманието на Румъния.

 

Българите в Северна Добруджа

 

Румънските власти са напълно наясно с водещата роля на българите в Добруджа не само в етнически, но и в чисто стопански аспект. Интерес представлява манифестът на крал Карол към добруджани по случай присъединяването им към румънското княжество. В него няма нито тържественост, дори не се споменава за румънско население по тези земи. Наблюдава се една загриженост за усвояването на тази територия, набляга се върху правата, с които ще се ползва местното християнско и мюсюлманско население от този момент. Заслужава внимание и изказването на британския политик Уилям Гладстон, според когото областта е „подарък, даден неучтиво и приет с неохота“.[3] След първоначалния шок от загубата на Южна Бесарабия, румънските политици се заемат с интегрирането на тази почти чужда за тях земя към кралството. Румънският историк Константин Йордаки проследява няколко нива на асимилацията на българите в Добруджа и интегрирането на областта – административна организация, етническа колонизация и културна хомогенизация.[4] Добруджанци са лишени от политическо представителство в парламента в Букурещ, забранено им е да придобиват собственост в останалите области на Румъния, част от земята им е отнета насилствено от румънската държава в следствие на произволно тълкуване на бившите османски закони.[5] Национализираните земи се използват за разгръщането на силна колонизаторска политика, която цели промяна на етническия облик на областта – от 31 177 през 1879 година, румънците се увеличават на 216 425 до 1913 година според официалната румънска статистика. До 1905 година те са успели да придобият и около 2/3 от поземлената собственост в Северна Добруджа.[6]

Румъния се намесва и в училищното и просветно дело на българите, като въпреки постановленията на Берлинския конгрес, който позволява на българите да издържат свои църковни и просветни институции, тя прави всичко възможно да ги ограничи. В резултатна това само за 10 години броят на българските църкви и училища намалява двойно. А тези, които все пак продължават съществуването си, са постоянно притеснявани от румънската държава. [7] През 1880 година назрява и проблемът с румънското училище в Тутракан, в което местният учител Попеску разгърнал сериозна антибългарска пропаганда. В настъпилият дипломатически скандал Румъния неколкократно отказва българското предложение за реципрочни просветни права на българите в Румъния и на румънците в България. Ясно си проличало намерението на северните ни съседи за пълна асимилация на нашите сънародници в Добруджа.[8]

Въпросът за поданството на българите в Добруджа също внася голямо напрежение в отношенията между двете държави. Докато чак до 1909 година [9] Северна Добруджа е поставена под отделен административен режим в рамките на Румъния и добруджанци са лишени от политически права, още през 1880 година Драган Цанков опитва да решим проблема с българското поданство на добруджанци. За целта бил изготвен Законопроект за българското поданство, според който българите, които са емигрирали или ще емигрират в рамките на 2 години от „окупираните“ от Сърбия и Румъния български територии, ще се приемат за български поданици без никакви пречки. Румъния и Сърбия остро се противопоставят на законопроекта и откарват въпроса до Великите сили, а румънците дори се възползват от васалното положение на Княжеството и искат съдействие от Високата порта. В крайна сметка след дълги преговори законът е приет, но Драган Цанков се принуждава да признае правото на консулска юрисдикция на румънските поданици в България.[10]

 

Първоначално развитие на Българо-румънските отношения след Освобождението

 

Въпреки откъсването на Северна Добруджа, в българското общество се наблюдава силна благодарност към Румъния поради участието й в Освободителната война и помощта й по време на Възраждането. Българските политици осъзнават, че основният интерес на страната трябва да бъде насочен към Македония и Тракия, които Берлинският конгрес връща на Османската империя. Активната политика на юг обаче е възможна само при сигурна северна граница, поради което българските правителства се стремят да поддържат добри отношения с Румъния.[11]

Настроенията в северната ни съседка са на противоположния полюс. В броя си от 5 юли 1878 година вестник „Стяуа Ромъней“ предупреждава: „Добруджа ще бъде… вечно отворена рана, ябълка на раздора между Румъния и България, която ще бъде постоянно и непрекъснато експлоатирана от тези, които ще имат интерес да ни виждат в разногласие.“[12] България се разглежда като васална на Русия страна, която е поредната стъпка към установяването на руски контрол върху проливите. Страната ни е считана за основна заплаха за румънската национална сигурност – държава непредсказуема, която би атакувала Румъния без предупреждение и без причина.

С особена острота веднага след Берлинския конгрес избухва въпросът за сухопътната граница между двете държави в Добруджа. Решението взето в Берлин е граничната линия да започва от Силистра и да достига до Черно море при Мангалия, като Силистра остава в България, а Мангалия влиза в румънската територия. Точните граници трябва да се определят от Европейската демилитационна комисия съставена от Великите сили. През есента на 1878 година румънските войски три пъти преместват своите погранични знаци, превземайки редица български села. Въпреки че действията му са обявени за незаконни от представителите на Великите сили, правителството в Букурещ не оттегля своите войници. Претенциите на Румъния не спират и тя започва да претендира за околностите на Силистра и в частност за височината Арабтабия, която има важно стратегическо разположение. Румънската армия на няколко пъти я превзема, но среща упоритата дипломатическа съпротива на Русия. Не е нужно много време на румънците за да поискат и Силистра, привличайки дори съюзници сред Великите сили. Благодарение на усилията на българската дипломация и в частност на Григор Начович и Драган Цанков, както и на последователната политика на българските правителства, въпреки неизгодното си дипломатическо и военно положение, България успява да защити своите интереси в Добруджа. До 1885 година проблемът не е окончателно решен, но събитията от 6.09.1885 година изцяло отместват фокуса на българската и румънската дипломация.[13]

 

Румъния и Съединението

 

Съединението между Княжество България и Източна Румелия изненадва Румъния. То е посрещнато с тревога от румънските политици, които в началото не могат да преценят каква позиция да заемат. Опасенията им, че след признаването на Съединението, България, вече значително по-голяма и силна, ще насочи своите усилия към присъединяването на Северна Добруджа, ги правят особено внимателни във взимането на решения. Министър-председателят Брътияну положил големи усилия да убеди Берлин и Виена, че като компенсация на българското териториално разширение, Румъния трябва да получи и останалата част от Добруджа.[14] Сърбия и Гърция, пряко засегнати от Съединението, не пропуснали момента да предложат общи действия срещу България, но Румъния отклонява предложенията заради надеждата за помощ от Великите сили.[15] Същевременно българите в Добруджа посрещат с въодушевление новината за обединението между двете български територии. Организират се тържества, събират се пари и доброволци за евентуалната защита на общонародното дело.[16]

В същото време се появяват слухове за мобилизация в Румъния, които са подкрепени от изпращането на две румънски батареи в близост до добруджанската граница. Отново е повдигнат и въпросът за неуточнената сухопътна граница, като министърът на външните работи Къмпиняну дори заплашва  нашия дипломатически представител в Букурещ Григор Начович, че неговата страна не ще търпи повече ‚да бъде жертва на доброто си разположение към България.“[17] В крайна сметка румънското правителство решава да запази неутралитет в избухналата Сръбско-българска война и дори оказва съдействие за снабдяването на обсадения от сърбите Видин. Нужно е да се отбележи и фактът, че именно в Букурещ се сключва мирът между България и Сърбия, което говори за временното затопляне на отношенията между двете държави. За това спомага и силното влошаване на отношенията между Русия и България, което внася успокоение у политиците  отвъд Дунав.

 

Българо-румънски отношения след 1885 година

 

Подобряването на отношенията между София и Букурещ се проявява и през 1887 година, когато българските регенти официално предлагат на крал Карол да приеме българската корона и по този начин да се осъществи един вид уния между двете държави. Това би допринесло много за ограничаването на влиянието на Великите сили и за осъществяването на националните програми на българи и румънци. В Букурещ сериозно се колебаят, идеята има много привърженици, включително и в правителството, но в крайна сметка поради силния натиск на Русия и на Австро-Унгария, крал Карол е принуден да отклони българското предложение.[18]

След убийството на Стефан Стамболов  добруджанският конфликт отново се изостря, а затоплянето на отношенията между България и Русия предизвиква паника в Букурещ. Репресиите срещу по-активните българи в Северна Добруджа продължават, в същото време Румъния прави всичко възможно да убеди съюзниците си от Тройния съюз в ненадеждната политика на България. Българските министри все повече започват да се опасяват от евентуална румънска агресия в Добруджа, а румънските политици са силно разтревожени от усилията на д-р Константин Стоилов за възстановяването на дипломатическите отношения между България и Русия. През следващата година положението ескалира, като двете страни взаимно се обвиняват във враждебност и подготвяне на въоръжени акции. В края на юли 1897 лично княз Фердинанд посещава Букурещ и остава три дни на гости на румънския крал. Привидно отношенията се затоплили, но всъщност нито един от спорните въпроси не бил обсъждан. Успокоението е кратко, румънската параноя от българска военна интервенция се усилва с оглед на проведеното неофициално посещение на княз Фердинанд в Османската империя.[19]

Куцовлашкото население в Македония също играе важна роля в отношенията между двете държави. Румъния използва неговото сравнително неутрално поведение в размириците в Македония за да се изкара основен и единствен балкански приятел на Османската империя. Същевременно северните ни съседи много добре разбират, че няма как да вземат дял от Македония, затова се фокусират върху искането на компенсации и по-широки права за куцовласите. Тези искания логично са насочени към България и служат като щит срещу прекаленото засилване на младата българска държава.[20] Румъния се обявява за спазване на Берлинския договор и твърдо срещу промяната на статуквото на Балканите. Дейността на българските революционери в Македония се следи с голяма тревога и неприкрито недоволство от румънските политици. Особено притеснение в букурещските правителствени кръгове буди съпричастността на куцовласите към българско освободително движение в Македония и участието им като доброволци в македонските чети. След потушаването на Горноджумайското въстание румънското правителство изпраща нота до Великите сили, с която изразява готовност при българска намеса в Македония да окупира Южна Добруджа до железопътната линия Русе – Варна. Великите сили не обръщат внимание на тази инициатива, а Австро-Унгария я окачествява като противоречаща на нейните интереси.[21] Илинденско – Преображенското въстание е посрещнато с голяма тревога в Букурещ. Румъния заема неутрална позиция, но крал Карол прави опити да получи мандат от Австро-Унгария за намеса с цел установяване на мир на Балканите. [22]

Отношенията през новото хилядолетие

Първата сериозна криза в отношенията между двете страни всъщност настъпва през 1900 година, когато в следствие на недоброжелателното отношение на румънците към българското освободително движение в Македония, македонските дейци обявяват проф. Щефан Михайляну, редактор на в. „Балкански полуостров“ за враг на българската кауза. Смъртната присъда е издадена от Борис Сарафов и изпълнена от 18-годишният македонец Стоян Димитров. Румъния реагира остро и с репресии срещу по-активните българи на нейна територия. Настоява за забрана на Върховния македоно-одрински комитет, присъда за Борис Сарафов и преустановяване на българската подкрепа за движението на сънародниците ни в Македония. В Букурещ се провеждат антибългарски митинги, а румънската пропаганда прави всичко възможно за да изкара българското правителство виновно за атентата. Двете страни се готвят дори за военен сблъсък, провеждат се военни маневри, но в крайна сметка напрежението е уталожено. [23] През 1901 година Борис Сарафов е оправдан в София, но редица други млади българи били осъдени на дългогодишен затвор от румънския съд. Българското правителство се принудило да отстрани енергичния Сарафов от ръководството на ВМОК и да го замени с по-умерения ген. Иван Цончев.[24]

Румъния прави редица опити да изтъргува членството си в Тройния съюз за немска подкрепа срещу България, но от Берлин и Виена се въздържат от категорична позиция по въпроса. Ситуацията още повече се усложнява с подписването на Българо-руската отбранителна военна конвенция от 1902 година, която предвижда защита на България при евентуална румънска агресия. Договорът бързо става достояние на румънското правителство, което отговаря с провеждането на демонстративни военни маневри в Добруджа през следващите години.[25] Все повече в румънското общество и в дипломатическите среди се лансира тезата за присъединяването на Южна Добруджа към Румъния. Същевременно модернизирането на българската армия и особено на черноморския ни флот хвърля в паника политическия елит в Букурещ.[26] Започват да се разработват планове за нападение над България, дори ненамесата на страната ни в Селското въстание от 1907 година не може да успокои крал Карол. Българските правителствени среди не вярват в една румънска агресия, убедени са, че ако това все пак се случи, то Русия ще изпълни задълженията си по военната конвенция от 1902 година и ще ни защити.[27]

            Привидно политиците и обществото в Румъния приемат обявяването на Независимостта на България на 22.IX.1908 година като справедлива акция. Но в същото време притеснението им нараства и започват сондажи сред Великите сили относно възпиране на евентуална българска агресия към Македония и Беломорието. Опасяват се и от евентуално сближаване между България и Австро-Унгария. Това не остава скрито в София, недоверието между двете страни нараства значително.[28] През 1909 година Гирс предупреждава българското правителство да не предприема военни авантюри, защото Румъния е готова да атакува в гръб без да се интересува от мнението на Великите сили.[29] През същата година румънският министър-председател Брътияну посещава Виена и Берлин с искане за подкрепа за промяна на добруджанската граница – получава отказ и от двете империи.[30]

            През февруари 1910 година в Петербург, в присъствието на цар Фердинанд, се водят преговори за руско-български военен съюз. Въпреки че българската дипломация не успява да постигне успех при преговорите и договорът не е подписан, Румъния е силно разтревожена и генералният й щаб спешно прави проект за отбрана на Добруджа.[31] Същевременно северната ни съседка прави всичко възможно за да осуети руската инициатива за съюз между България и Сърбия. Всъщност нито Сърбия, нито Румъния имат изгода от образуване на голяма българска държава, поради което се наблюдава сближение между двете страни. Влошаването на отношенията се отразява и в църковната и културната област – България затваря румънското училище в Тутракан, а в отговор румънците затварят българските училища в Северна Добруджа.[32]

            Затоплянето в отношенията между Румъния и Османската империя е дотолкова голямо, че в София се притесняват от това да не е бил сключен таен румъно-османски договор срещу България. Притесненията са неоснователни, но допринасят за изострянето на българското обществено мнение срещу северния ни съсед и за силно активизиране на нашето разузнаване. Ген. Кантаржиев пророчески отбелязва в книгата си „Военна георафия на България със сведения за оная на съседните й държави“: „При едно благоприятно разрешение на македонския въпрос за България, в замяна на интересите си в Добруджа, Румъния би претендирала за териториално възнаграждение откъм североизточната част на България… Тази е една от постоянните причини за война между България и Румъния, създадена и поддържана от северната ни съседка. Най-неблагоприятното за България в подобна евентуалност е, че тази война ще бъде обявена само тогава, когато България ще воюва с друг от съседите си. Ще рече, че Румъния ще бъде всякога вторият едновременен противник.“[33]

            През 1911 година Румъния предприема големи военни маневри в Добруджа, след които българският военен аташе ген. Кисьов предупреждава политиците в София, че в лицето на Румъния вече имаме сериозен противник и трябва спешно да мислим за неговото неутрализиране.[34] В същото време нарастват официалните предупреждения на Букурещ за намеса при война между България и Османската империя. Българското правителство взима това предвид и в подписания на 29.II.1912 година съюзен договор със Сърбия е включена клаузата, че при едно евентуална румънска атака над България, Сърбия ще ни се присъедини на помощ със 100 000 армия. Сазонов обаче дипломатично казва на Михаил Маджаров в Лондон, че при евентуална румънска агресия Русия няма как да не намеси, защото това би означава избухването на голяма европейска война.[35]

 

Балканските войни

            Мобилизацията на балканските съюзници на 17.IX. е приета привидно спокойно от министър-председателя Майонеску и крал Карол, които твърдят пред българският пълномощен министър в Букурещ Калинков, че Румъния ще се съобразява с мнението на Австро-Унгария и Русия и ще запази неутралитет в назряващия военен конфликт. В същото време обаче на тайна среща с австроунгарския посланик Карол заявява, че при евентуална българска победа, той ще предприеме окупация в Южна Добруджа с цел оказване на натиск върху българското правителство за компенсации.[36] И докато през румънска територия са превозвани големи доставки оръжие, боеприпаси и храни за Османската империя, северната ни съседка настоява, че заради „благосклонния“ си неутралитет трябва да получи всичко северно от линията Тутракан-Балчик. [37] Българското правителство отказва всякакви коментари по румънските претенции. В самия край на 1912 в Букурещ председателят на Народното събрание Стоян Данев категорично заявява, че България няма да допусне дори да се повдигне въпросът за промяна на границата с Румъния. Министерският съвет не може да приеме, че докато силистренци се бият храбро на тракийския фронт, някой може да подари родните им къщи на друга държава. Няма български политик, който да може да вземе такова решение. Но на специално организираната посланическа конференция в Петербург през март 1913, България е принудена да подпише договор, според който отстъпва Силистра на Румъния.[38] Това не задоволява претенциите на северните ни съседи, които вече се готвят да се включат във войната при подновяване на военните действия след Лондоснкия мир от 17.V.1913 година. Сърбия и Гърция правят опити да привлекат Румъния на своя страна, а Русия оттегля подкрепата си от България. Знаменателни са думите на Сазонов от 12.VI: “Не очаквайте нищо от нас и забравете, че съществува някаква наша обязаност до днес от 1902г.[39]

На 16.VI. започва войната между бившите съюзници, единадесет дни по-късно румънското правителство заповядва нахлуване в България. България няма как да противодейства и се осланя единствено на евентуалната руска помощ, която така и не идва. Министерският съвет решава да не се оказва съпротива на румънската армия, която е оставена свободно да напредва в българските територии. Същевременно се взимат мерки по отбраната на София, където трябва да се даде решително сражение на напредващите от всички страни враждебни войски. На 3.VII те вече са в околностите на София, но поради страх от Великите сили, румънската армия не се решава да влезе в българската столица. Цар Фердинад директно се обръща към крал Карол с желание за мир, като заявява, че ще изпълни всички румънски желания. В същото време румънците влизат във Варна и разграбват града.

            На 17.VII е подписано примирие и започват преговорите на Букурещската конференция. България е поставена на колене от своите съседи и е принудена да изпълни почти всички техни желания. Румънците заплашват, че ако мирните договори не бъдат подписани, то техните войски отново ще се окажат пред София. Под този диктат, България е принудена да отстъпи на северната си съседка територията от Тутракан до Екрене на Черно море, както и да събори всички укрепления в района.[40] „Славната“ военна екскурзия на румънската армия предопределя враждебните отношения между двете страни, кои три години по-късно ще подновят дуела помежду си. 

 

 

Използвана литература

 

 

Йордаки, К. „Румънската Калифорния“: Интегрирането на Северна Добруджа в Румъния 1878 – 1913 година. В: сп. Исторически преглед,  LVII, 2001, № 3-4. София

Марков, Г. България и Румъния във войните 1912-1919. В: Българо-румънските военнополитически отношения през XIX и XX век. София, 2001

Мунтяну, Й. Военните отношения между Румъния и България в периода от 1878 до 1918 година. В: Българо-румънските военнополитически отношения през XIX и XX век. София, 2001

Оту, П. Участието на румънската армия в Руско-турската война 1877-1878 година. В: Българо-румънските военнополитически отношения през XIX и XX век. София, 2001

Попов, Ж. Българският национален въпрос в българо-румънските отношения 1878-1902 година. София, 1994

Попов,  Ж. Румъния и българският национален въпрос (Македония и Добруджа) 1903-1913 година. София, 2004

Попов, Ж. Румъния и Съединението през 1885 година. В: Исторически преглед, XLIX, 1993,  №3.

Янакиев, Н. Българо-румънските военнополитически отношения (1878-1912г.) . В: Българо-румънските военнополитически отношения през XIX и XX век. София, 2001



[1] Оту, П. Участието на румънската армия в Руско-турската война 1877-1878 година. В: Българо-румънските военнополитически отношения през XIX и XX век. София, 2001, с. 58

[2] Мунтяну, Й. Военните отношения между Румъния и България в периода от 1878 до 1918 година. В: Българо-румънските военнополитически отношения през XIX и XX век. София, 2001, с. 188.

[3] Йордаки, К. „Румънската Калифорния“: Интегрирането на Северна Добруджа в Румъния 1878 – 1913 година. В: сп. Исторически преглед,  LVII, 2001, № 3-4. София, с. 55.

[4] Пак там, с. 51.

[5] Пак там, с. 59.

[6] Пак там, с. 63

[7] Попов, Ж. Българският национален въпрос в българо-румънските отношения 1878-1902 година. София, 1994, с. 59.

[8] Виж: Попов, Ж. Българският национален въпрос в българо-румънските отношения 1878-1902 година. София, 1994, с. 72-77.

[9] През тази година е приет Закон за поданството в Добруджа. Виж: Йордаки, Цит. съч., с. 72.

[10] Виж: Попов, Ж. Българският национален въпрос…, с. 69-72.

[11] Янакиев, Н. Българо-румънските военнополитически отношения (1878-1912г.). В: Българо-румънските военнополитически отношения през XIX и XX век. София, 2001, с. 69.

[12] Пак там, с. 63.

[13] Виж: Попов, Ж. Българският национален въпрос…, с. 77-101.

[14] Попов, Ж. Румъния и Съединението през 1885 година. В: Исторически преглед,  XLIX, 1993,  №3. София, с. 78, 81-84.

[15] Пак там, с. 81.

[16] Пак там, с. 79.

[17] Пак там, с. 87

[18] Виж: Попов, Ж. Българският национален въпрос…, с. 186-190.

[19] Пак там, с.335.

[20] Попов, Ж. Румъния и българският национален въпрос (Македония и Добруджа) 1903-1913 година. София, 2004, с. 86-88.

[21] Пак там, с. 152.

[22] Пак там, с. 100-110.

[23] Янакиев, Н. Цит. съч, с. 73-74.

[24] Попов, Ж. Българският национален въпрос…, с. 455.

[25]Попов, Ж. Румъния и българският национален въпрос…, с. 148.

[26] Пак там, с. 158.

[27] Пак там, с. 169.

[28] Пак там, с. 174.

[29] Пак там, с. 181.

[30] Пак там, с. 189.

[31] Пак там, с. 197.

[32] Пак там, с. 204.

[33] Янакиев, Н. Цит. съч., с. 83-84.

[34] Попов, Ж. Румъния и българският национален въпрос…, с. 208.

[35] Пак там, с. 217.

[36] Пак там, с. 218-219.

[37] Марков, Г. България и Румъния във войните 1912-1919. В: Българо-румънските военнополитически отношения през XIX и XX век. София, 2001, с. 104.

[38] Пак там, с. 104-105.

[39] Пак там, с. 106.

[40] Пак там, с. 110.

Karta1913(1)




Posted 04.06.2013 by Ангел Златков in category "История

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *