март 15 2013

Голямата депресия (разказче)

Мощен вик изпълни старата кръчма на Джонас. Обикновено празна, през последните няколко дни тя беше претъпкана с мъже, които водени от единственото желание да забравят реалността, прекарваха цели дни в пиене на евтино датско уиски или топла вкисната бира. Финансовата криза, или както още я наричаха Голямата депресия, преобърна живота на всички тези млади хора.

Майк стоеше в дъното на кръчмата. Пред него се издигаше цяла планина от бирени бутилки. От тях се разнасяше воня на развалено. Той стоеше неподвижен повече от час нехаейки за това, което става около него. Ако имаше някой, който да го забележи, би си помислил, че младият мъж е мъртъв. Но той не беше. През очите му постоянно се сменяха различни картини, периоди от неговия живот.

Спомняше си честите разходки в Пущинака, през които учеше двегодишната си дъщеричка да казва обичам те, прекрасните летни вечери прекарани с жена му Джес на брега на канала. Странно как се сещаше за най-малките подробности, сякаш отново беше там, щастлив, със своето семейство. Преди няколко дни, отдавна беше изгубил представа за времето, съобщиха, че паркът е бил запален, останала бе съвсем малката западна част от него. Не знаеше къде са Джес и детето. За последно ги видя деня преди поредното масово самоубийство в Дери. След поредния побой, Джес взе малката и си замина, завинаги. Той знаеше, че няма къде да отидат, че са обречени на страдания, но въпреки това не ги спря. Предполагаше, поне в началото, докогато все още можеше да мисли трезво, че в момента са в някой от онези домове, които сега наричаха къщи на спасението. Надяваше се да са добре, едничката самотна надежда, че точно в този момент са някъде на топло и се грижат за тях, все още не го беше напуснала, даваше му сили в редките моменти, когато умът му се избистряше.

 Беше преди четири години, той току-що се беше завърнал от Мейнския университет, когато я видя за пръв път в общинската библиотека на Дери. Постепенно започнаха все по-често да се виждат, като не пропускаха да спорят за любимите си книги и автори. Тези безкрайни спорове го разтоварваха след тежкия работен ден във фабриката. Той ги харесваше, харесваше нея, странния акцент, който придобиваше гласът й, когато спореше с него за поредния глупав разказ, блясъка в очите й, когато го видеше да се приближава към нея. Никога повече нямаше да погледне тези дълбоки зелени очи, те бяха някога в миналото.

Навън се чу поредният вой на сирени. Явно отново се бяха опитали да превземат кметството. Вече 10-ти ден, множеството пред сградата стоеше и мълчаливо изразяваше своя протест срещу създалата се криза и бездействието на президента и съветниците му. Нито един от тези хиляди млади хора не беше слагал и залък в устата си през последните дни. Те просто стояха и се молеха за спасение. От време на време някой не издържаше и с последни сили се опитваше да мине през пазещата ги полиция, но веднага биваше бит и отвеждан. Отчаянието царуваше над Дери, то сякаш пълзеше и унищожаваше всичко, което хората бяха градили в продължение на десетилетия.

Майк беше безразличен към всичко това. Алкохолът беше единствената му утеха, неговият избавител. Стана бавно и клатушкайки се си донесе още няколко бутилки. Не се беше сетил, че трябва да плати, нямаше и кой да го подсети. Вече парите нямаха стойност, тях просто ги нямаше. Седна, отпи и отново изпадна в дълбок унес.

Бяха го уволнили от работа. Без обяснение, без причина, просто закриха проклетата фабрика за машинни части. Известно време успяваха да изкарат със спестените за нова кола пари, но и те свършиха. Обикаляше, молеше се за работа, беше готов на всичко за няколко цента, с които да купи шишенце мляко за детето. Но работа нямаше. Избор нямаше. Отчаянието надвисна над него и дома му. Беше се провалил като баща, като съпруг, като човек. Започна да пие, алкохолът му даваше блаженото спокойствие, караше го да забрави тежката действителност, мъките, гладът на семейството му и най-вече собствения му провал. След като Джес и дъщеря му си заминаха, той още няколко дни обитава старата къща, пазителка на толкова много хубави моменти. Но от негов любим дом, тя постепенно се превърна в най-омразното нещо в живота му, спомените в нея не му даваха глътка спокойствие, задушаваше се при мисълта за това, което беше извършил. Не издържа и си тръгна, дори не заключи, дори не се обърна в очакване дъщеричката му да му помаха, както правеше преди. Просто замина. И дойде тук, в старата кръчма, която в детските му години децата тактично заобикаляха, страхувайки се от опасните пияни мъже вътре.

И ето сега стоеше там, сам, скрит в ъгъла. Почти издъхналата стара лампа, придаваше призрачен оттенък на хлътналото му измъчено лице. Отново беше изпаднал в делириум, но този път му беше за последно. Главата му бавно се отпусна върху старата дъбова маса, сърцето му спря да тупти и той най-накрая получи ,така желания, покой. Същото се случи и с хиляди други мъже по света…

89846_1




Posted 15.03.2013 by Ангел Златков in category "Дневник

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *