юни 25 2012

София – Будапеща (3/4 – Някъде около Белград)

Стопирахме под парещото слънце. Колко точно беше температурата не знам, но имах чувството, че съм си наврял главата във фурна. Не бяхме сигурни дали чакаме на правилното място, просто това беше най-близко до паркинга. Магистралата беше на около половин километър от нас, но не искахме да стопираме на нея – със сигурност беше по-горещо, а и имаше голяма вероятност да отнесем по някоя глоба. Предполагахме, че този път е за Нови Сад, но можеше и за другаде да бъде, решихме все пак да рискуваме. След 5 минути Иво реши да види дали по-напред има някоя бензиностанция или поне сянка, защото наистина не се търпеше.

Продължих да махам, като предполагах, че скоро ще се завърне. Това не стана, но за сметка на това ми спря очукан микробус. От вътре се показа типичният балкански работник – потен, мръсен, пушещ възможно най-евтините цигари. Пътуваше за Нови Сад. Бързаше, но все пак се съгласи да изчака малко колегата да се завърне. Чака, чака и си замина човекът. В този момент полудях, ей, много се ядосах. Виках, крещях, скачах…, не бях прав. На Иво му беше също толкова неприятно, колкото и на мен, предполагам, че съжаляваше – безсмислено е да се караш при това положение, ама на, понякога човек трудно се владее. Или поне на мен ми е трудно.

Минаха едни младежи и ни обясниха, че не това е правилният път – да сме се били върнели на магистралата и там да стопираме. Озадачихме се, но все пак решихме да им се доверим и тръгнахме към магистралата. Таман я стигнахме и решихме да се върнем – може би грешаха, все пак предишният човек точно към Нови Сад пътуваше. А и наистина горе на пътя беше непоносимо горещо. Стояхме още 10-15 минути на старото място и пак потеглихме към магистралата – изморени бяхме – не можехме да мислим  трезво. Подавахме се на емоциите, а те определено пречат при взимането на важни решения.

Check-point-ът на магистралата беше на 3-4 километра от нас. След час ходене без почивка, клатушкайки се, го достигнахме. И сега какво? – коли имаше много, но и двамата бяхме обезверени напълно. Поне нямахме намерение да мърдаме повече, над нас имаше малка горичка, където на смени можехме да си почиваме на сянка. Много коли спираха за кратка почивка до нас, на всеки мигач сърцето ми се изпълваше с трепет, всеки подминал ни автомобил отнасяше звучни български псувни. Това беше до едно време, после ми стана безразлично.

Изведнъж, има един момент, след който просто чакаш, без да мислиш и да се надяваш, един стар и очукан тир спря до нас. Две мацки изскочиха от него, ама мацки да ти види окото – руси, бели, синеоки – отвратителни с една дума, точно такива, каквито не харесвам. Докато аз безотговорно се опитах да ги заприказвам, Иво взе нещата в свои ръце и отиде при шофьора. А този същият маке се оказа, македонец. Все за пички говореше, пички и майки. Съгласи се да ни вземе, но каза, че камионът бил развален и ще се наложи да спрем за един-два часа за да намерим майстор. Не пропусна да се похвали, че вечерта спал до едната девойка, по-високата. Балканска му работа, по-скоро Ал Гор ще му върже, отколкото тя. Направих се, че му вярвам, дори го похвалих. За Будапеща пътуваше, прекрасно, още вечерта щяхме да си шляпаме по Дунава.

Да, ама не – майстори се изредиха много, цял ден го оправяхме този тир. Сърбия е „прекрасна“ страна, а сръбските простаци са най-големите простаци на Балканите. Много разбирачи се изредиха, много майки бяха споменавани, но нищо. Дори с Иво се включихме. Лостове въртяхме, кабини вдигахме, накрая просто седнахме да ядем. Привечер дойде един стар майстор, личеше си че разбира от работата си, че я прави за удоволствие, а не за пари. Много се радвам на такива хора. Оправи камиона, фалшивите майстори му взеха парите, измамиха го и си тръгнаха. Човекът също си замина, загубил вяра в доброто у хората, но доволен, че е успял да ни помогне.

Време вече нямаше, налагаше се да спим на паркинга. Седнахме в едно барче до камионите, свърталище на шофьорите. Там се намерихме с още един македонец, хитрец такъв. Прекалено изморени бяхме за да пием, затова просто слушахме македонците как си говорят, умислени за това, което ни предстои. Утре сутринта трябваше да пристигнем в Будапеща, имахме шанс дори да намерим къде да спим там. В този момент всичко се срина – нашият шофьор каза на другия, че смята да не минава през Будапеща, а директно от Зегед да цепи към Полша – време нямал. Зегед се намира на повече от 100 км от унгарската столица, стопът там въобще не върви. Нямах сили да говоря, не исках повече и да слушам, просто исках да изпия една бира и да се просна на масата. Хвърлих един поглед към Иво, мъката беше обвила изгорялото му лице, помен нямаше от брадатата усмивка, с която сме свикнали. Не си казахме нищо, нямаше смисъл.

Малко по-късно в кръчмата се появиха едни типове, които много приличаха на нас. Изгорели, с огромни, претъпкани и тежки раници, с измъчени физиономии, нямащи си никаква идея къде се намират. Момче и момиче бяха. С учудваща енергичност станах и се запътих към тях. Поляци се оказаха, бързаха за фестивала в Гуча, момчето беше музикант. Стопът не вървял и незнайно как, и те като нас, се озовали на това прекрасно място. Изключително приятни се оказаха, седнаха при нас, поръчаха по няколко бири за всички и вечерта изведнъж придоби коренно различен оттенък. Развеселихме се, всеки си разказа историята и ни стана далеч по-приятно. Единият от шофьорите се опита доста срамежливо да сваля девойката, не му се получи. След това пък Иво, който преди това две думи не можеше да върже на английски, започна да й обяснява някакви философски мъдрости. Гражданската активност и протестите също не пропусна, за къде без тях? Уредихме ги да спят при другия тираджия и след близо 2 часа весели разговори, тръгнахме към камиона. В кабината щяхме да спим, а на следващата сутрин, в 5 сутринта трябваше да потеглим. До къде щяхме да стигнем – не знаехме, а и не ни интересуваше. Срещата с поляците осмисли всички премеждия, през които бяхме минали досега.

 




Posted 25.06.2012 by Ангел Златков in category "Дневник", "Пътеписи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *