юни 12 2012

На стоп до Будапеща (2/4 – от някъде до никъде)

От шофьорската седалка мъж на средна възраст ме гледаше с любопитство. Очакваше да кажа нещо, но на мен не ми се говореше. Всички тези мисли, които ми минаха докато тичах към колата, вече нямаха значение. Всъщност не ме интересуваше за къде пътува човекът, важното беше да се махнем от това прокълнато място. Реших да изчакам той да ни заговори – няма шаблон на поведение в такива ситуации, всеки човек е уникален и те предразполага по различен начин. Представи се на английски, попита откъде сме. Ясна работа, не беше сърбин – сърбите са шовинисти и веднага биха изтъкнали родината си. Преминавахме бавно покрай останалите групи стопаджии, някои ни махаха с усмивка, други омърлушено бяха впили поглед в земята. Голяма част от тях най-вероятно са пренощували на границата…

Унгарецът по някаква зла ирония пътуваше за едно село до Ниш. Климатикът работеше, приятната прохлада ми вдъхна нови сили и с шофьора започнахме да разискваме балканските работи (или по-скоро аз му ги разяснявах). Фактът, че сърбите му харесваха не ми се понрави и му изнесох една бърза лекция по балканска история, не пропуснах да кажа и няколко хубави думи за гърчолята. Интересно му беше на човека, ама и да не му беше, избор нямаше – бях се ентусиазирал. Иво стоеше на задната седалка и рядко се намесваше в разговора, все още не знаеше добре английски. От време на време задрямваше.

Релефът в тази част на Сърбия е планински. Пътят е живописен, минава през тунели и малки селца. Не е кой знае колко по-различно от България, селата са също толкова запуснати, обитавани основно от възрастни хора. Впечатление правят многото стари югославски коли, както и запуснатите обработваеми земи. Изоставените къщи ми навяват тъжен спомен за странджанските села вкъщи. Източната част на Сърбия е най-слабо развита, младите хора бягат към Белград, а тези, все още помнещи българските си корени – към София.

Слязохме на един паркинг за тирове в покрайнините на някакво село преди Ниш. Досега не бях посещавал такива места, но не останах учуден от гледката. Десетки камиони от цял свят бяха спрели хаотично в покрития с дебел слой прах асфалт. Около тях сновяха тираджиите – мръсни, дебели и с лукави физиономии. Единствено турските тираджии се отличаваха, те са чисти и добре облечени. А, и малко по-чернички. Без да губим време с Иво се насочихме към един такъв индивид – искахме колкото се може по-бързо да се махнем от това място. Никога досега не се бях молил на някой да ме качи, нямах идея как да подходя. Оказа се доста по-просто отколкото смятах, турските тираджии не знаят грам английски и комуникацията с тях е изцяло жестикулярна. Които ни познават знаят, че двамата с Динев сме много добри в тази част (завържите ли ни ръцете, дума няма да можем да обелим), та нямахме никакви проблеми с разбирателството. Четири пръста, „морген” и жест в западна посока бяха достатъчни за да разберем, че на другия ден в 4 сутринта трябва да сме на същото място.

Паркингът беше доста добре оборудван, имаше чешмички, няколко магазинчета и дори малко хотелче. Сръбски пари нямахме, за пореден път бяхме подходили несериозно и заминахме без да се подготвим. За щастие приемаха евро в магазинчетата, така че Иво успя да си изсипе една кофичка кисело мляко върху лицето и ръцете – слънцето здраво ни беше изпържило. Знаехме, че вечерта ще имаме температура и ще умрем от студ, затова решихме да пробваме да стигнем до по-цивилизовано място. Въпреки че наближаваше 9 часа, все още таяхме някакви надежди за Белград. Набелязахме си един царевичак, в който да спим, ако лошият късмет продължи да ни преследва, и започнахме да махаме. Движение имаше, познатите лъскави немски коли, претъпкани с кюрди. Хиляди подобни семейства видяхме през този ден, помъкнали цялата си покъщнина, те бягаха на Запад в търсене на нов, по-добър живот. Тук-таме профучаваха и български автомобили. Виждайки шапката ми, оцветена в цветовете на българския трибагреник, те ни махаха и привидно се радваха, но никой не спря.

Пред нас противно на всякаква етика застаната да стопира едно момче от тези, с които чакахме на границата. Вбесих се, от по-темпераментните хора съм аз. Нямах сили вече да отида да му се скарам, та се задоволих с това да го псувам пред Иво. Качиха го бързо проклетия французин. Останахме сами на пътя. Слънцето бързо се скриваше, захладняваше. Бяхме много уморени, млякото беше успокоило малко болката, но целите треперихме от студ. Решихме да спим, нямахме желание повече да се мъчим на този прашен сръбски път. Исках просто да легна, без значение къде.

Напъхахме се царевичака, част от земята току-що беше изорана. На 300 метра от нас почваха първите къщи на селото, от време на време се чуваше самотен кучешки лай. Знаехме, че е пълно с плъхове, затова решихме да си намерим някоя полянка. Е това, което открихме не беше точно полянка,а неразорана земя под доста голям наклон. Нямаше да бъде удобно, но не ни се търсеше повече. Пратих набързо едно съобщение на бащата да не се притеснява и се проснах. Заспал съм мигновено, въпреки температурата.

Не си спомням да съм сънувал, няколко пъти се будих на метър и нещо от мястото, където бях заспал, но явно умората беше по-силна от всичко останало. Към три и половина с Иво станахме, оправихме набързо багажа и се отправихме към тираджията. Все още не можехме да разберем в какво състояние сме, подтичвахме за да се сгреем. Мисълта, че рано сутринта ще сме в Белград ни даваше сили, обсъждахме дали да минем през града или директно да продължим към Будапеща. Прояви се малката надежда турчинът да е за Будапеща или още по-добре – за Виена.

На паркинга беше абсолютно мъртвило. Слънцето не беше изгряло, в мрака се различаваха очертанията на произволно спрелите тирове. Намерихме нашия камион. Завесите в кабината бяха спуснати, по нищо не личеше, че човекът е буден и смята скоро да тръгва. Седнахме на една пейка и зачакахме, това беше най-лошото до сега. Ставаше все по-студено, а никакъв живот не се забелязваше наоколо. Изядох един сандвич, после още един. Човек като няма какво да прави яде, надявах се скоро да тръгнем, защото сандвичите щяха да свършват.

Часовете минаваха, а нашият тираджия продължаваше спокойно да си похърква в тира. Слънцето отдавна беше изгряло, студът отстъпи място на жегата, която с още по-голямо настървение се нахвърли върху нас. Изгорелите части ни боляха, а още беше само девет сутринта. На паркинга кипеше живот, стотици тирове минаваха, пълнеха вода и заминаваха. Сънени шофьори сновяха насам-натам, никой не ни обръщаше внимание. По едно време мина един българин, изпсува останалите задето не ни качват, но и той не беше в нашата посока. Пробвахме да стопираме, но парещите слънчеви лъчи бързо ни отказаха. Опитахме да молим хората да ни качат, но и на двамата ни е под достойнството това, бързо зарязахме и тази тактика. Върнахме се на пейката.

Към 10 в кабинката светна, миг след това стояхме пред камиона в очакване. Иво се усмихваше, аз също предполагам. Нямаше вече какво да се прецака, след броени минути щяхме да се носим по пътя, облегнати на меките седалки. Човекът слезе, не ни обърна никакво внимание. Бяхме толкова втрещени, че дори не успяхме да го заговорим. Страхът отново се завърна, личеше си, че не беше в настроение. Може би искаше да е сам. Или ние не го бяхме разбрали вчера… Не можехме да вземем решение, просто не искахме да повярваме на това, което се случваше.

В крайна сметка турчинът не само ни качи, но и ни черпи портокалов сок и бисквити – за по-добра закуска не можехме и да мечтаем. Английски не знаеше, а с Иво ни беше неудобно да си говорим помежду си. Все пак набързо обсъдихме плана за деня. Решихме да се разходим няколко часа в Белград, да потърсим интернет (все още нямахме никъде където да спим, нито в Нови Сад, нито в Будапеща, нито в Любляна, нито дори във Виена и Загреб), та проблемът беше сериозен. После щяхме да стопираме по стария път към Нови Сад и в столицата на Войводина да прекараме нощта.

Изненадващо отбихме от магистралата и отново се озовахме на паркинг за тирове. Този път обаче доста по-голям и добре охраняван. С нетърпеливи жестове шофьорът ни обясняваше, че сме пристигнали и е време да се омитаме. Какво да правим – слязохме. Не знаехме къде точно се намираме, Белград трябваше да е близо, но не се виждаше. Пред нас се извисяваше малко хълмче, нищо чудно първите блокове да бяха точно зад него. Но можеше и да не са. Опитахме се да питаме преминаващите хора как да стигнем до Белград, но когато чуеха българска реч, всички ни подминаваха пренебрежително. Единственото, което разбрахме е, че няма обществен транспорт до никъде. Захапах поредния сандвич…




Posted 12.06.2012 by Ангел Златков in category "Дневник", "Пътеписи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *