юни 5 2012

Унията с Римската църква през Възраждането


Защо унията се проваля, въпреки че Високата порта признава българите като отделен милет (каквато е крайната цел на църковното движение) ?

 

Уникално по своята същност и характер, българското движение за църковна независимост е неделима част от обществения живот в Османската империя през втората половина на XIX век. Постепенно българският църковен въпрос се превръща във важна карта в рамките на големия Източен въпрос. Борбата се води от три различни фракции, имащи различни виждания за решаването на проблема – първите две държат на източното православие като основен стожер на българската народност и насочват усилията си към извоюването на допълнителни права от Цариградската патриаршия. Униатското движение представлява третия клон, най-радикалният. Ръководено от високо интелигентни и влиятелни личности, ползващо се с материалната и дипломатическа подкрепа на Франция и симпатия от страната на Високата порта, в един момент то набира изключителна скорост. Българските униати постигат всички цели на църковното движение – независима родна йерархия, директно представителство пред Портата, административна власт, богослужение на български език. Съединените българи са признати за отделен милет в рамките на Османската империя. В настоящето изследване ще се занимая с въпроса защо въпреки всички техни успехи, в крайна сметка движението остава малко и обхваща незначителна част от българското християнско население в Османската империя.
Униатското движение в българските земи се разгръща след прокламирането на Хатихумаюна от султан Абдул Меджид пред 1856 година. Основен негов пропагандатор е Драган Цанков, чиято пропагандна и просветителска дейност стои в основата на успехите на униатите. Сложна и изпълнена с противоречия личност, чрез вестник „България” той успява да събуди националният дух сред българите, ясно очертава проблемите пред тях и посочва конкретни стъпки за решението им. Според него единственото спасение за българския народ е в унията, която ще го приобщи към западната цивилизация и ще улесни националното му възраждане. Дръзкият език, протеворечивата му и скандална личност, пуританският му начин на живот привличат много българи на страната на унията, а вестник „България” се превръща в основен информатор на българите, далеч превъзхождащ конкурентите си „Цариградски вестник” и „Български книжици” Значителна е и ролята на западния мисионер и ръководител на мисията на Лазаристите Евгений Боре. Ловък дипломат, притежаващ голямо политическо влияние в империята, той дава неоценима помощ на Драган Цанков в борбата срещу руските агенти и православните дейци, а неговото политически влияние помага за благосклонното отношение на Високата порта към униатския проект.

 

Така на 18.XII.1860 година в дома на апостолическия викарий архиепископ Брунони, в присъствието на армено-католическия патриарх Антоан Хасун, привържениците на съединението с Рим тържествено заявяват своето искане. По-малко от месец след това папа Пий IX изпраща послание до българите, с което ги приобщава към Католическата църква при пълното запазване на традиционните им ритуали. Актът се ползва със симпатия от Високата порта и много скоро е издадено султанско ираде, с което се дава възможност за организиране на канцелария, имаща право да издава пътни тезкерета и да общува директно със светската власт. Тук се забелязва разликата в отношението на Портата към униатското движение и към движението за отделяне от Цариградската патриаршия на православните дейци, което въпреки своята много по-голяма масовост всеки път получава твърдия отказ на правителството за отделяне от Вселенската църква. Успехите на униатите не спират до тук, българска делегация е официално поканена в Рим, където лично папата ръкополага архимадрит Йосиф Соколски за „архиепископ и апостолически наместник на съединените българи”. На 1.VI.1861 година султан Абдул Меджид издава берат, с който признава архиепископ Йосиф Соколски на миллет-баши на съединените българи – съединените българи образуват отделен милет в Османската империя, което на практика е признание за тяхната, различна от гръцка, народност. Успехът е безспорен, случва се във време когато по всичко изглежда, че спорът между православните дейци и Патриаршията е без изход, повърхностно погледнато най-логичното нещо би било униатите да продължат да печелят последователи и малко по-малко българският църковният въпрос да бъде решен изцяло в тяхна полза. В следващите месеци се случва точно обратното.

Основната причина за бързия залез на униатството се крие вътре в самото движение. В голямата си част българските униати не са убедени католици и единствено лесната възможност за решаването на църковната разпра с Вселенската патриаршия ги кара да обърнат поглед към Рим. Водени от идеята за постигане на бързи успехи, Драган Цанков и неговите сътрудници са склонни да приемат всеки, който е готов да признае върховенството на папата, независимо подбудите за това решение. Много скоро след провъзгласяването на унията част от нейните учредители се отказват и публично се извиняват за грешката си. Те обвиняват Цанков че ги е излъгал и стават върли противници на съединението с Рим, което всява смут в и без това малката среда на униатите. Интерес будят опитите на Цанков да привлече на страната на унията убедени православни дейци като Иларион Макариополски и Авксентий Велешки. Едва ли той е хранил надежди, че има дори минимална вероятност митрополитите да се откажат от своята православна вяра. Това ме кара да мисля (въпреки сведенията на Боре, че Драган Цанков тайно е приел католицизма), че и самият Цанков не е бил убеден униат, а възприема унията само като средство. Цели села, приели унията, изявяват желание да се откажат от нея. Единственото нещо, което спира жителите на село Юнджидес в Солунско е страхът, че ще загубят протекцията на френските консули пред местните власти.
Унията представлява много сериозна заплаха за интересите на Цариградската патриаршия и единството на православието в Османската империя. Много бързо българите осъзнават това и го използват в борбата за отделяне от чуждата църква. Не по религиозни, а по чисто практически причини част от цариградските българи заявяват своите симпатии към униатството с цел притискане на патриаршията. Цели български села също използват този метод за да направят гърците по-отстъпчиви срямо техните искания. И методът наистина работи, типичен пример за това е „Кукушкият инцидент”. На 12.VII.1859 година, загубили търпение към Цариградската патриаршия, жителите на Кукуш пишат писмо до папата с молба за преминаването им в лоното на католическата църква. Патриаршията реагира светкавично, като в Полянската епархия е изпратен Иларион Макариополски, който трябва да разубеди кукушани. По същото време за там заминава и Евгений Боре, който ни оставя доста интересни сведения за престоя си там, от които разбираме, че българите са твърде далеч от католицизма. В крайна сметка след като патриархът назначава българина Партений Зографски за владика и обещава на бъдещите опразнени владишни места в българските епархии да бъдат назначавани българи, кукушани се отказват от съединението с Римската курия. Подобни сценарии се развиват и в редица други села из страната, българите са използвали през вековете този метод и срещу данъчния произвол на османските чиновници.
Особено настървено срещу унията действат дейците за независима българска православна църква. На страниците на списание „Български книжици” и в „Цариградски вестник” те много остро критикуват униатите и в частност Драган Цанков. Органът на католическата пропаганда в. „България” иронично е наричан „Латиня”, а униатите „папищаци”. По всякакъв начин Бурмов и Кръстевич се опитват да дискредитират Драган Цанков и останалите българи, сложили подписа си под заявлението за съединение с Рим. Въпреки публицистичния талант на Цанков и подкрепата на лазаристите, той е безсилен срещу тази масова и често служеща си с лъжи пропаганда. Още на 22.XII. 1860 православните дейци публикуват възвание срещу униатите, в което Цанков е „предател, лъжебългарин, низостта и развратността на когото е известна сред българите”, подобни са епитетите и за останалите униати.
Виждайки, че въпреки масираната антиуниатска пропаганда, унията постига бележити успехи, православните дейци правят опити чрез подкупи и други подмолни средстава да я разтурят. Публично и категорично се разграничават от униатите и използват влиянието си извън столицата, за да предотвратят разпространяването на унията там. Редица общини в големите градове се дистанцират от Цанков и заявяват нежеланието си да получават вестник „България” – Търново, София, Габрово, Казанлък, дори и Одрин, където униатите постигат най-големи успехи.
Грешка е и изборът на Йосиф Соколски за първи архиепископ на съединениете българи. На преклонната възраст от 80 години, на него му е поверено управлението на новоучредената църква. Изключително странен е този акт, като се има предвид, че точно в този момент, повече от всякога, униатите се нуждаят от млад, харизматичен и пълен с енергия лидер, а вместо това те поставят един старец, който въпреки архимадритския си сан явно поставя своите интереси над народните. Според самия Драган Цанков, изборът е паднал върху стареца поради „простотията на този последния и възможността да се води от другиго по-лесно и по-много“. Но именно това изиграва лоша шега и спомага за лесното и бързото отстраняване на архиерея от страна на Русия.


Русия е твърдо против униатите и руските консули не пестят сили и средства в борбата си срещу тях. В унията те виждат разцепление на българския народ и огромно нарастване на западното, основно френско, влияние над него. Това Русия не може да го допусне. Когато вижда, че стимулирането на пропагандата срещу съединението с Рим не помага, руското правителство се решава на една изключително сериозна и радикална постъпка – отстранението на архипископ Йосиф Соколски – 6.VI.1861 година. В науката въпросът дали той е бил отвлечен или доброволно е напуснал Османската империя е дискусионен и няма да се спирам конкретно на него. Но при влички случаи Русия играе основна роля в неговото изпращане в Киевско — Печорска лавра, където той живее до края на своя живот. Изчезването на архиепископа всява голям смут сред униатите, никой не знае как и защо се е случило. От това се възползват православните дейци, които разпространяват слуха, че той доброволно е напуснал и се е завърнал към православната вяра.
Ролята на Цариградската патриаршия в развитието на униатското движение е двустранна. От една страна тя категорично се обявява против него и прави всичко възможно за да му пречи. От друга обаче именно неотстъпчивостта на гърците, безграничната им нахалност спрямо българите и лъжливите обещания, които дават, карат много хора да видят в унията средството за решението на църковния въпрос. Голяма част от цанковата пропаганда почива именно на това. Вестник „България” не пести думи и изразни средства за да опише безочието, корупцията и жаждата за власт, пуснали дълбоки корени в официалния представител на българите пред султана.
След като успяват да отстранят Йосиф Соколски, противниците на унията се насочват към Драган Цанков. Използвайки финансовите му затруднения, с помощта на П. Р. Славейков, те успяват да го изкарат от столицата. За кратко той става учител в Трявна, живее в Търново и Казанлък, за да се завърне през 1862 година отново в Цариград. Позициите му обаче вече са разклатени и по-късно отново се оттегля от униатите. През 1861 година умира и Никола Сапунов, което също е голям удар за движението. Успехът на униатството вече не е толкова сигурен, това кара редица от поддръжниците му да го напуснат. Френската подкрепа също вече не е толкова категорична.
Няма да се спирам подробно на последвалите сътресения в Съединената цъква, защото те представляват една дълга агония, силата на униатското движение вече е пречупена. Появилият се разкол вътре в него между българите и западните представители още повече отблъсква хората. Нажежяването на борбата за независима българска православна църква оттегля вниманието към униатите и те остават на заден план. Създаването на Българската екзархия слага край на последните надежди и на най-верните последователи на съединението с Рим. Българският народ е изконно православен, именно православието е това, което го е отличавало толкова векове в Османската империя и без необходимите предпоставки, каквито униатите имаха преди това, те няма как да променят неговата вяра.

Дори и по време на най-големите си успехи, униатите остават една нищожна част от цялото българско население на империята. Огромната радост и ентусиазъм, с която посрещат дори и най-малкия намек за приемане на унията, колкото и неискрен да е той, показва колко всъщност са слаби основите на движението. Според списъците на униатската цариградска община броят на униатите преди отвличането на Йосиф Соколски е възлизал на 14 500 души, а след това се срива до 2000. Дори и данните да не са преувеличени, което е малко вероятно, става ясно, че движението, дори и по времето на най-големите си успехи, обхваща една нищожна част от българския народ.

Библиография
Аксунов, М. Историята на католическата църква от източен обред в България. София: изд. Католическа апостолическа екзархия, 2008
Бонева, В. Българското църковнонационално движение. София: изд. За буквите – О мисменехь, 2010
Жечев, Т. Българският Великден или страстите български. София: изд. Захарий Стоянов, 2007
История на България Т.5. Българско Възраждане XVII – средата на XIX век. С: Издателство на БАН, 1985
История на България Т.6. Българско Възраждане 1856 – 1878. С: Издателство на БАН, 1987
Кирил патриарх Български. Католическата пропаганда сред българите през втората половина на XIX век. Т. I. 1859-1865. София: Синодално издателство, 1963
Ников, П. Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения. София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов”, 2008
Ковачева, М. Драган Цанков. Общественик, политик, дипломат (до 1878 г. ). София: изд. Наука и изкуство, 1982
Сираков, С. Иларион Макариополски. София: Издателство на Отечествения фронт, 1973
Узунова, М. Учредяването на католическата църква от източен обряд в България през Възраждането. София: изд. Католическа Апостолическа Екзархия, 2006
Узунова, М. Драган Цанков – неспокоен дух на границата на две епохи (общественик, публицист и дипломат до 1878 г.) В: сп. Минало ХV, 2008, 2. София. 2008




Posted 05.06.2012 by Ангел Златков in category "История

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *