юни 12 2012

На стоп до Будапеща (2/4 – от някъде до никъде)

От шофьорската седалка мъж на средна възраст ме гледаше с любопитство. Очакваше да кажа нещо, но на мен не ми се говореше. Всички тези мисли, които ми минаха докато тичах към колата, вече нямаха значение. Всъщност не ме интересуваше за къде пътува човекът, важното беше да се махнем от това прокълнато място. Реших да изчакам той да ни заговори – няма шаблон на поведение в такива ситуации, всеки човек е уникален и те предразполага по различен начин. Представи се на английски, попита откъде сме. Ясна работа, не беше сърбин – сърбите са шовинисти и веднага биха изтъкнали родината си. Преминавахме бавно покрай останалите групи стопаджии, някои ни махаха с усмивка, други омърлушено бяха впили поглед в земята. Голяма част от тях най-вероятно са пренощували на границата…

Унгарецът по някаква зла ирония пътуваше за едно село до Ниш. Климатикът работеше, приятната прохлада ми вдъхна нови сили и с шофьора започнахме да разискваме балканските работи (или по-скоро аз му ги разяснявах). Фактът, че сърбите му харесваха не ми се понрави и му изнесох една бърза лекция по балканска история, не пропуснах да кажа и няколко хубави думи за гърчолята. Интересно му беше на човека, ама и да не му беше, избор нямаше – бях се ентусиазирал. Иво стоеше на задната седалка и рядко се намесваше в разговора, все още не знаеше добре английски. От време на време задрямваше.

Релефът в тази част на Сърбия е планински. Пътят е живописен, минава през тунели и малки селца. Не е кой знае колко по-различно от България, селата са също толкова запуснати, обитавани основно от възрастни хора. Впечатление правят многото стари югославски коли, както и запуснатите обработваеми земи. Изоставените къщи ми навяват тъжен спомен за странджанските села вкъщи. Източната част на Сърбия е най-слабо развита, младите хора бягат към Белград, а тези, все още помнещи българските си корени – към София.

Слязохме на един паркинг за тирове в покрайнините на някакво село преди Ниш. Досега не бях посещавал такива места, но не останах учуден от гледката. Десетки камиони от цял свят бяха спрели хаотично в покрития с дебел слой прах асфалт. Около тях сновяха тираджиите – мръсни, дебели и с лукави физиономии. Единствено турските тираджии се отличаваха, те са чисти и добре облечени. А, и малко по-чернички. Без да губим време с Иво се насочихме към един такъв индивид – искахме колкото се може по-бързо да се махнем от това място. Никога досега не се бях молил на някой да ме качи, нямах идея как да подходя. Оказа се доста по-просто отколкото смятах, турските тираджии не знаят грам английски и комуникацията с тях е изцяло жестикулярна. Които ни познават знаят, че двамата с Динев сме много добри в тази част (завържите ли ни ръцете, дума няма да можем да обелим), та нямахме никакви проблеми с разбирателството. Четири пръста, „морген” и жест в западна посока бяха достатъчни за да разберем, че на другия ден в 4 сутринта трябва да сме на същото място.

Паркингът беше доста добре оборудван, имаше чешмички, няколко магазинчета и дори малко хотелче. Сръбски пари нямахме, за пореден път бяхме подходили несериозно и заминахме без да се подготвим. За щастие приемаха евро в магазинчетата, така че Иво успя да си изсипе една кофичка кисело мляко върху лицето и ръцете – слънцето здраво ни беше изпържило. Знаехме, че вечерта ще имаме температура и ще умрем от студ, затова решихме да пробваме да стигнем до по-цивилизовано място. Въпреки че наближаваше 9 часа, все още таяхме някакви надежди за Белград. Набелязахме си един царевичак, в който да спим, ако лошият късмет продължи да ни преследва, и започнахме да махаме. Движение имаше, познатите лъскави немски коли, претъпкани с кюрди. Хиляди подобни семейства видяхме през този ден, помъкнали цялата си покъщнина, те бягаха на Запад в търсене на нов, по-добър живот. Тук-таме профучаваха и български автомобили. Виждайки шапката ми, оцветена в цветовете на българския трибагреник, те ни махаха и привидно се радваха, но никой не спря.

Пред нас противно на всякаква етика застаната да стопира едно момче от тези, с които чакахме на границата. Вбесих се, от по-темпераментните хора съм аз. Нямах сили вече да отида да му се скарам, та се задоволих с това да го псувам пред Иво. Качиха го бързо проклетия французин. Останахме сами на пътя. Слънцето бързо се скриваше, захладняваше. Бяхме много уморени, млякото беше успокоило малко болката, но целите треперихме от студ. Решихме да спим, нямахме желание повече да се мъчим на този прашен сръбски път. Исках просто да легна, без значение къде.

Напъхахме се царевичака, част от земята току-що беше изорана. На 300 метра от нас почваха първите къщи на селото, от време на време се чуваше самотен кучешки лай. Знаехме, че е пълно с плъхове, затова решихме да си намерим някоя полянка. Е това, което открихме не беше точно полянка,а неразорана земя под доста голям наклон. Нямаше да бъде удобно, но не ни се търсеше повече. Пратих набързо едно съобщение на бащата да не се притеснява и се проснах. Заспал съм мигновено, въпреки температурата.

Не си спомням да съм сънувал, няколко пъти се будих на метър и нещо от мястото, където бях заспал, но явно умората беше по-силна от всичко останало. Към три и половина с Иво станахме, оправихме набързо багажа и се отправихме към тираджията. Все още не можехме да разберем в какво състояние сме, подтичвахме за да се сгреем. Мисълта, че рано сутринта ще сме в Белград ни даваше сили, обсъждахме дали да минем през града или директно да продължим към Будапеща. Прояви се малката надежда турчинът да е за Будапеща или още по-добре – за Виена.

На паркинга беше абсолютно мъртвило. Слънцето не беше изгряло, в мрака се различаваха очертанията на произволно спрелите тирове. Намерихме нашия камион. Завесите в кабината бяха спуснати, по нищо не личеше, че човекът е буден и смята скоро да тръгва. Седнахме на една пейка и зачакахме, това беше най-лошото до сега. Ставаше все по-студено, а никакъв живот не се забелязваше наоколо. Изядох един сандвич, после още един. Човек като няма какво да прави яде, надявах се скоро да тръгнем, защото сандвичите щяха да свършват.

Часовете минаваха, а нашият тираджия продължаваше спокойно да си похърква в тира. Слънцето отдавна беше изгряло, студът отстъпи място на жегата, която с още по-голямо настървение се нахвърли върху нас. Изгорелите части ни боляха, а още беше само девет сутринта. На паркинга кипеше живот, стотици тирове минаваха, пълнеха вода и заминаваха. Сънени шофьори сновяха насам-натам, никой не ни обръщаше внимание. По едно време мина един българин, изпсува останалите задето не ни качват, но и той не беше в нашата посока. Пробвахме да стопираме, но парещите слънчеви лъчи бързо ни отказаха. Опитахме да молим хората да ни качат, но и на двамата ни е под достойнството това, бързо зарязахме и тази тактика. Върнахме се на пейката.

Към 10 в кабинката светна, миг след това стояхме пред камиона в очакване. Иво се усмихваше, аз също предполагам. Нямаше вече какво да се прецака, след броени минути щяхме да се носим по пътя, облегнати на меките седалки. Човекът слезе, не ни обърна никакво внимание. Бяхме толкова втрещени, че дори не успяхме да го заговорим. Страхът отново се завърна, личеше си, че не беше в настроение. Може би искаше да е сам. Или ние не го бяхме разбрали вчера… Не можехме да вземем решение, просто не искахме да повярваме на това, което се случваше.

В крайна сметка турчинът не само ни качи, но и ни черпи портокалов сок и бисквити – за по-добра закуска не можехме и да мечтаем. Английски не знаеше, а с Иво ни беше неудобно да си говорим помежду си. Все пак набързо обсъдихме плана за деня. Решихме да се разходим няколко часа в Белград, да потърсим интернет (все още нямахме никъде където да спим, нито в Нови Сад, нито в Будапеща, нито в Любляна, нито дори във Виена и Загреб), та проблемът беше сериозен. После щяхме да стопираме по стария път към Нови Сад и в столицата на Войводина да прекараме нощта.

Изненадващо отбихме от магистралата и отново се озовахме на паркинг за тирове. Този път обаче доста по-голям и добре охраняван. С нетърпеливи жестове шофьорът ни обясняваше, че сме пристигнали и е време да се омитаме. Какво да правим – слязохме. Не знаехме къде точно се намираме, Белград трябваше да е близо, но не се виждаше. Пред нас се извисяваше малко хълмче, нищо чудно първите блокове да бяха точно зад него. Но можеше и да не са. Опитахме се да питаме преминаващите хора как да стигнем до Белград, но когато чуеха българска реч, всички ни подминаваха пренебрежително. Единственото, което разбрахме е, че няма обществен транспорт до никъде. Захапах поредния сандвич…

юни 6 2012

На стоп до Будапеща (1/4)

Рано сутринта с Иво се срещнахме на Централна гара в София. Аз бях подранил, за сметка на това почти не бях спал вечерта. Преди дълъг стоп рядко успявам да се наспя, не толкова от притеснение, колкото от вълнение. Свобода е пътуването на стоп, а свободата е непредсказуема. Именно в това е чарът, заставаш на пътя и където те отведе съдбата, там ще се озовеш. Понякога се возиш на стари и разбити коли, някои от тях дори не са минали и технически преглед, пълни с цигани. Друг път пък милионери, помнещи от къде са тръгнали, ти предлагат да те закарат с последния модел BMW, бързо и комфортно.  С Иво не знаехме какво да очакваме, бяхме тръгнали за Виена.

Не обичам стопирането в покрайнините на големите градове, затова хванахме влак от София до Драгоман. Не противоречеше на философията ни да пестим всяка възможна стотинка, билетчето струваше по-малко от левче. Почти нямахме пари, аз имах по-малко от сто лева (и то едвам събрани и не възнамерявах да ги харча всичките), Иво все пак имаше значително по-големи запаси. На какво разчитахме тогава – не знам! Бях си направил десетина сандвича с най-евтиния салам от Била, надявах се да изкарам с тях възможно най-много. Пък после щях да му мисля, щастлив бях. Почти не говорихме във влака, странно е, но в такива моменти на очакване, човек няма какво толкова да каже. Да гадаем нямаше смисъл , единственото, за което мислех, беше как ще седна на пътя с биричка в ръка, вдигнал гордо палец, очаквайки своята съдба. За по-далеч не исках да мисля. Не достигането на крайната точка е най-важното нещо в стопа, а самото усещане на пътя. Който не е използвал този метод на пътуване, едва ли ще ме разбере. Към седем и половина пристигнахме в Драгоман, а малко след това вече бяхме на границата.

Въпреки ранния час, задръстването беше доста внушително. Кюрдските работници се прибираха в Германия и Холандия. Това ни обнадежди – явно имаше трафик. Роди се идеята още същия ден да стигнем до Будапеща – и двамата не харесваме Белград. Твърде скоро оживлението се превърна в униние, мечтата за Будапеща избледня за сметка на простото желание да се махнем от проклетата граница. Два дни преди това в моята малка стая в „Студентски град” бях приютил седем пътешественици, каучсърфъри.(www.couchsurfing.org). Първоначално трябваше само един да дойде, но хората нямаше къде да спят и не можех да ги оставя в дъжда на улицата, нищо че за самия мен не остана място вкъщи. На границата срещнахме едно от момчетата, бях го изпратил предния ден сутринта. Страшно изтощен беше, едвам се крепеше на краката си. Оказа се, че чака от тогава. Каза че имало и много други като него, стопът съвсем не вървял. Озадачих се, за пръв път чувах за такова нещо, и то на Балканите. Не повярвах, не исках да повярвам, бях убеден, че проблемът е в останалите стопаджии. И наистина, съвсем малко след като започнахме да махаме ни спря турски тираджия, предложи да ни качи човекът. Не знам какво ми стана тогава, не изпитвах никакви симпатии към бившия ми гост, но въпреки това го повиках да се качи. Колегиално беше, знам какво е да чакаш дълго време и накрая да качат някой, дошъл току-що. Може би именно това ме потикна импулсивно да го извикам. В тира нямаше място за четирима. Момчето отпътува, а ние доволни, че сме направили едно добро дело, останахме на границата. Не подозирахме какво ни очаква.

Малко след това от храсталаците, още сънени, започнаха да изскачат и останалите стопаджии. Някои от тях чакаха от два дни, въпреки това не бяха отчаяни – хората знаеха, че рано или късно ще се появи точният човек за тях. Времето ставаше все по-горещо, слънцето безмилостно напичаше, блестеше ни в очите. За кратно време това не е проблем, но тези малко повече от 8 часа на това място ни дойдоха в повече. Имах шапка с козирка, с Иво се редувахме да я носим. Тя предпазваше очите, но не и останалите части от тялото. Наближаваше пладне, жегата беше непоносима, а вече се бяхме събрали поне 20 човека на пътя. Изведнъж започнаха черни мисли да ни нахлуват в главите, песимистични мисли. Точно тогава ни спря стар Опел Вектра, в който на фона на класически рок, двама българи оживено дискутираха някаква важна за тях тема. Пътуваха към фестивала в Гуча, за където чакаха и повечето стопаджии. Въпреки че отклонението за фестивала беше чак до Ниш, ние отново не се качихме и предложихме на момчетата да качат някои от останалите стопаджии, които са директно за там. Благородство ли проявихме, егоцентризъм ли, не знам, но в крайна сметка си останахме на прашния сръбски път, виждайки Отечеството точно пред нас.

Силите ни напускаха, чакахме вече повече от 4 часа, изгледите не бяха оптимистични. Изгаряхме, кожата по ръцете и лицето ни болеше, на пътя до нас нямаше ни дърво, ни храст – сянка никаква. Иво не издържа и легна под едно криво дърво, на около 50 метра от пътя. Ядосах се, но нищо не му казах. Останах да чакам там сам, часовете отлитаха, а ние си стояхме все на същото място. После се сменихме, независимо от нажежената обстановка и не толкова добрите отношения между нас, останахме солидарни един към друг. Въпреки големия трафик, късметът не спохождаше и другите стопаджии – на всичкото отгоре още прииждаха. И те като нас в началото не можеха да повярват на чудните разкази на колегите, но бързо слизаха на земята, на неприветливата сръбска земя. Пет часа мина и замина, наближаваше шест. Не ни се чакаше повече, трудно вече издържахме. Физически бяхме разбити, но по-голямо влияние ни оказа вътрешното неудовлетворение, разочарованието  от късмета, който и двамата проклинахме. На външен вид изглеждахме много по-добре от останалите стопаджии – чисти, спретнати, приветливи, въпреки всичкото чакане на 40-градусовата жега. Уверени бяхме, че точно на нас трябва да спрат, но това така и не ставаше. Обяснение нямахме, за първи път ми се случваше такова нещо на пътя. Започнахме да се оглеждаме за възможни места за спане, въпреки че все още беше само шест часа и знаехме, че на следващия ден положението няма да е по-розово. Отчаянието ни беше обзело.

Стоях на един камък от другата страна на пътя и вече обмислях в колко часа ще е най-добре да започнем стопа на следващия ден, когато чудото се случи. Бяла и лъскава западна кола спря, а Иво, изпълнен с внезапен прилив на енергия, възторжено ми махаше да отида. През секундите, докато стигна до колата, през главата ми минаха какви ли не въпроси, какви ли не възможни сценарии и мечти. Човекът можеше да е само до Цариброд – прекрасно, щяхме да спим на гарата и рано сутринта да продължим. Но можеше и да пътува директно за Будапеща или Белград, при това положение спокойно бихме поспали вечерта в колата, а рано сутринта щяхме да пием чайче в центъра на Европа. Уморено се напъхах в автомобила…