юни 6 2012

На стоп до Будапеща (1/4)

Рано сутринта с Иво се срещнахме на Централна гара в София. Аз бях подранил, за сметка на това почти не бях спал вечерта. Преди дълъг стоп рядко успявам да се наспя, не толкова от притеснение, колкото от вълнение. Свобода е пътуването на стоп, а свободата е непредсказуема. Именно в това е чарът, заставаш на пътя и където те отведе съдбата, там ще се озовеш. Понякога се возиш на стари и разбити коли, някои от тях дори не са минали и технически преглед, пълни с цигани. Друг път пък милионери, помнещи от къде са тръгнали, ти предлагат да те закарат с последния модел BMW, бързо и комфортно.  С Иво не знаехме какво да очакваме, бяхме тръгнали за Виена.

Не обичам стопирането в покрайнините на големите градове, затова хванахме влак от София до Драгоман. Не противоречеше на философията ни да пестим всяка възможна стотинка, билетчето струваше по-малко от левче. Почти нямахме пари, аз имах по-малко от сто лева (и то едвам събрани и не възнамерявах да ги харча всичките), Иво все пак имаше значително по-големи запаси. На какво разчитахме тогава – не знам! Бях си направил десетина сандвича с най-евтиния салам от Била, надявах се да изкарам с тях възможно най-много. Пък после щях да му мисля, щастлив бях. Почти не говорихме във влака, странно е, но в такива моменти на очакване, човек няма какво толкова да каже. Да гадаем нямаше смисъл , единственото, за което мислех, беше как ще седна на пътя с биричка в ръка, вдигнал гордо палец, очаквайки своята съдба. За по-далеч не исках да мисля. Не достигането на крайната точка е най-важното нещо в стопа, а самото усещане на пътя. Който не е използвал този метод на пътуване, едва ли ще ме разбере. Към седем и половина пристигнахме в Драгоман, а малко след това вече бяхме на границата.

Въпреки ранния час, задръстването беше доста внушително. Кюрдските работници се прибираха в Германия и Холандия. Това ни обнадежди – явно имаше трафик. Роди се идеята още същия ден да стигнем до Будапеща – и двамата не харесваме Белград. Твърде скоро оживлението се превърна в униние, мечтата за Будапеща избледня за сметка на простото желание да се махнем от проклетата граница. Два дни преди това в моята малка стая в „Студентски град” бях приютил седем пътешественици, каучсърфъри.(www.couchsurfing.org). Първоначално трябваше само един да дойде, но хората нямаше къде да спят и не можех да ги оставя в дъжда на улицата, нищо че за самия мен не остана място вкъщи. На границата срещнахме едно от момчетата, бях го изпратил предния ден сутринта. Страшно изтощен беше, едвам се крепеше на краката си. Оказа се, че чака от тогава. Каза че имало и много други като него, стопът съвсем не вървял. Озадачих се, за пръв път чувах за такова нещо, и то на Балканите. Не повярвах, не исках да повярвам, бях убеден, че проблемът е в останалите стопаджии. И наистина, съвсем малко след като започнахме да махаме ни спря турски тираджия, предложи да ни качи човекът. Не знам какво ми стана тогава, не изпитвах никакви симпатии към бившия ми гост, но въпреки това го повиках да се качи. Колегиално беше, знам какво е да чакаш дълго време и накрая да качат някой, дошъл току-що. Може би именно това ме потикна импулсивно да го извикам. В тира нямаше място за четирима. Момчето отпътува, а ние доволни, че сме направили едно добро дело, останахме на границата. Не подозирахме какво ни очаква.

Малко след това от храсталаците, още сънени, започнаха да изскачат и останалите стопаджии. Някои от тях чакаха от два дни, въпреки това не бяха отчаяни – хората знаеха, че рано или късно ще се появи точният човек за тях. Времето ставаше все по-горещо, слънцето безмилостно напичаше, блестеше ни в очите. За кратно време това не е проблем, но тези малко повече от 8 часа на това място ни дойдоха в повече. Имах шапка с козирка, с Иво се редувахме да я носим. Тя предпазваше очите, но не и останалите части от тялото. Наближаваше пладне, жегата беше непоносима, а вече се бяхме събрали поне 20 човека на пътя. Изведнъж започнаха черни мисли да ни нахлуват в главите, песимистични мисли. Точно тогава ни спря стар Опел Вектра, в който на фона на класически рок, двама българи оживено дискутираха някаква важна за тях тема. Пътуваха към фестивала в Гуча, за където чакаха и повечето стопаджии. Въпреки че отклонението за фестивала беше чак до Ниш, ние отново не се качихме и предложихме на момчетата да качат някои от останалите стопаджии, които са директно за там. Благородство ли проявихме, егоцентризъм ли, не знам, но в крайна сметка си останахме на прашния сръбски път, виждайки Отечеството точно пред нас.

Силите ни напускаха, чакахме вече повече от 4 часа, изгледите не бяха оптимистични. Изгаряхме, кожата по ръцете и лицето ни болеше, на пътя до нас нямаше ни дърво, ни храст – сянка никаква. Иво не издържа и легна под едно криво дърво, на около 50 метра от пътя. Ядосах се, но нищо не му казах. Останах да чакам там сам, часовете отлитаха, а ние си стояхме все на същото място. После се сменихме, независимо от нажежената обстановка и не толкова добрите отношения между нас, останахме солидарни един към друг. Въпреки големия трафик, късметът не спохождаше и другите стопаджии – на всичкото отгоре още прииждаха. И те като нас в началото не можеха да повярват на чудните разкази на колегите, но бързо слизаха на земята, на неприветливата сръбска земя. Пет часа мина и замина, наближаваше шест. Не ни се чакаше повече, трудно вече издържахме. Физически бяхме разбити, но по-голямо влияние ни оказа вътрешното неудовлетворение, разочарованието  от късмета, който и двамата проклинахме. На външен вид изглеждахме много по-добре от останалите стопаджии – чисти, спретнати, приветливи, въпреки всичкото чакане на 40-градусовата жега. Уверени бяхме, че точно на нас трябва да спрат, но това така и не ставаше. Обяснение нямахме, за първи път ми се случваше такова нещо на пътя. Започнахме да се оглеждаме за възможни места за спане, въпреки че все още беше само шест часа и знаехме, че на следващия ден положението няма да е по-розово. Отчаянието ни беше обзело.

Стоях на един камък от другата страна на пътя и вече обмислях в колко часа ще е най-добре да започнем стопа на следващия ден, когато чудото се случи. Бяла и лъскава западна кола спря, а Иво, изпълнен с внезапен прилив на енергия, възторжено ми махаше да отида. През секундите, докато стигна до колата, през главата ми минаха какви ли не въпроси, какви ли не възможни сценарии и мечти. Човекът можеше да е само до Цариброд – прекрасно, щяхме да спим на гарата и рано сутринта да продължим. Но можеше и да пътува директно за Будапеща или Белград, при това положение спокойно бихме поспали вечерта в колата, а рано сутринта щяхме да пием чайче в центъра на Европа. Уморено се напъхах в автомобила…