юли 27 2012

Походът към Будапеща (София – Будапеща 4/4)

 Събудих се извит върху шофьорската седалка. Навън беше абсолютен мрак, едвам се различваха силуетите на камионите. Главата ме болеше, явно не бях спал много. Зад мен похъркваха Иво и македонецът. Те много хитро бяха легнали удобно на леглата отзад. Излязох да се пораздвижа за да ми се опресни съзнанието. Паркингът се беше понапълнил – явно доста шофьори бяха пристигнали през нощта. Замислих се за това, което ни предстоеше –  надявах се човекът все пак да ни закара до Будапеща. Но изминалите два дни ме бяха научили да не се радвам прибързано и да не си правя планове. Със сигурност щяхме да излезем от Сърбия обаче, а това и за мен и за Иво беше най-важното. Не можехме повече да я траем тази държавица, в която сякаш всичко беше срещу нас.

Седнах на един камък и захапах последния сандвич. Странно е как колкото повече престояваха, толкова по-вкусни ставаха. Опитах се да разсъждавам върху този сложен казус, но не ми се получи особено добре. Все още покой не ми дава този въпрос, така че, ако някой има отговорът, моля да го сподели. Забелязах движение в кабината и бързо се качих горе, нямах търпение да тръгнем. В рамките на следващите десетина минути напуснахме паркинга и потеглихме по пътя, на който стопирахме миналия ден. Явно не го бяхме сбъркали, оказа се, че това  е нещо като околовръстно на Белград. Все още не знаех къде отиваме, беше ме страх от отговора, затова и не питах. В последствие се оказа, че и македонецът все още не е решил.

Пътуването през този ден беше скучно и бавно. На всички ни се спеше много, Иво даже позадрямваше отзад постоянно. Исках да поспя и аз, но ми беше неудобно, а и таях някакви надежди човекът да ни закара до унгарската столица. С едно нагло заспиване до него щях да изгърмя всички шансове, затова полагах големи усилия да изглеждам буден и усмихнат. Доколко ми се е получило не знам, но по едно време спряхме недалеч от Нови Сад, на камионът пак му имаше нещо. Оказа се, че предния ден не са го оправили, а само временно са закърпили положението. Нямахме избор обаче, бяхме в средата на нищото и трябваше да продължим. Шофьорът се изнерви и обстановката стана още по-тягостна. С Иво не говорехме, беше ни неудобно да нарушим това отвратително мълчание. Пейзажът и той беше такъв никакъв – безкрайни мрачни поля.

 

Преди обяд стигнахме границата. На тираджиите им е забранено да имат повече от един спътник, затова се наложи да сляза от камиона и да мина границата пеша. Имаше огромна опашка, основно съставена от кюрдските работници. Голяма група полски хипари с изрисувани бусчета внасяха настроение. Оглеждах се за стопаджии, но не видях. Поех си редовната псувня от сръбския граничар. Ядосах се, но в следващия момент видях табелата за край на Сърбия и камък ми падна от сърцето. Убеден бях, че оттук нататък ни чакаха само хубави неща и на каръщината й  е дошъл краят. Веднага след унгарския пункт пред мен се изправи дълга колона от химически тоалетни, чисти, подредени, от далеч ухаеха приятно. Това била Европата явно – бях само на 10 метра от Сърбия, а разликата беше огромна. Пратих едно съобщение на бащата да не се притеснява и зачаках моите хора.

След около два часа отново бяхме на пътя. Движехме се по нова широка магистрала. Нямахме идея какво е решил шофьорът, претръпнали следяхме всяка отбивка и очаквахме всеки момент да ни каже да слизаме. В главата ми имаше хиляди варианти, в крайна сметка и в Зегед можеше да се нощува. Точно по това време там се провеждаше фестивалът, така че със сигурност щеше да е яко. За наш късмет шофьорът реши да мине през Будапеща. Пътят по магистралата беше изключително интересен, често се забелязваха стада и диви животни – явно унгарците са си запазили земеделието след падането на комунизма, за разлика от нас. Често минавахме покрай села, но не успяхме да ги видим, защото са оградени от шумоизолиращи стени – по българските пътища все още няма такива. На Иво му се налагаше да се крие на горното легло, защото иначе македонецът щеше да отнесе сериозен акт. Настроението се беше пооправило, дори се шегувахме с шофьора от време на време. И в този момент, след около час пътуване, македонецът отби на една детелина, спря и ни пожела приятно изкарване. Неговият път бил надясно, а нашият направо.

 

Като гръм от ясно небе ни дойде това. Намирахме се по средата на магистралата, унгарската столица дори не се виждаше, а Слънцето яростно печеше. Изкатерихме детелината и се върнахме на нашата магистрала. Нямахме друг избор освен да ходим – колите профучаваха покрай нас с бясна скорост, а и на магистрала е забранено да се стопира. Да се ходи също е забранено, но наистина нямахме избор. Пък ако ни хванеше полиция, поне щяха да ни откарат до Будапеща. Близо до нас имаше табела, от която разбрахме, че ни остават още 23 километра до началото на града. Много обичам да ходя и нямам проблем с големите разстояния, но в случая не вярвах, че ще издържа – предните два дни изцяло ни бяха изцедили силите, а раниците все повече ни тежаха. Все пак тръгнахме…

 

Малко по малко минавахме табелките, които отбелязват всеки километър на магистралата. Опитвахме се с Иво да говорим и да се шегуваме, но в последствие разбрахме, че е по-добре да си пестим силите. Целите стъпала на Иво бяха в мазоли и му беше все по-трудно да ходи. Беше ни невъзможно да поддържаме добро темпо, защото често се налагаше да катерим мостове, прескачаме канали или да минаваме през тръни. Водата беше на привършване, беше ми останала единствено по-малко от половин литър вряла вода. Обмисляхме варианта да спим покрай пътя – дори и да успеехме да се доберем до Будапеща, нямахме никаква идея къде ще спим там. От тази гледна точка по-логично беше да спим покрай пътя и на следващия ден да продължим към града. Въпреки това продължихме да ходим, надявахме се, че табелите са сбъркани (колко наивно звучи това). По едно време пред нас се изправи знак за начало на Будапеща, от далеч го видяхме и сърцата ни се разтрепереха. Градът не се виждаше, но предполагахме, че пътят ще завие и зад някой хълм ще се очертаят силуетите на първите сгради. Това така и не се случи, оказа се, че табелата е на 20 километра от града. Какво правеше тогава забита там на магистрала, все още не мога да разбера. Всяко такова разочарование ни действаше много зле психически. Слънцето ставаше все по-силно, сянка нямаше никъде.

 

Не знам колко време сме ходили, но със сигурност не по-малко от 4-5 часа, когато в далечината забелязахме нещо като индустриална зона. Бяхме изминали около 15 километра. Надявахме се от там да има автобус за града и точно когато си говорихме за това, го видяхме – автобусът слезе от магистралата и продължи към крайградската зона. Изненадващо се изпълнихме с нови сили и с бърза крачка тръгнахме към магазините. Минавахме на пряко през полетата, не обръщахме внимание на болката в краката. В един момент дори се затичахме. Достигнахме първите магазини, сред тях имаше и Метро. Успяхме дори да хванем същия автобус. Но в момента, в който влязохме в него, осъзнахме, че нямаме унгарски пари и си нямаме никаква идея каква е системата на транспорта Будапеща. Затова взехме най-правилното решение – да си траем, пък ако стане проблем, щяхме да импровизираме.

Автобусът потегли, а с това отлетяха и нашите притеснения. Беше стар Икарус, подобен на софийските, но по-малък. Разложихме се на пластмасовите седалки и с любопитство разглеждахме покрайнините на унгарската столица. Минахме през някакво приятно кварталче с реставрирани панелни блокчета и много зелени пространства. Уличките бяха нови и гладки, нищо общо с българските крайни квартали. Контрола не се качи, но за сметка на това автобусът ни се счупи и се наложи да чакаме друг на една доста неприятна спирка. Не можехме да повярваме, вече бяхме в Будапеща и въпреки това лошият късмет продължаваше да ни преследва. Цялата ситуация ми стана изключително смешна, вече не знаех какво да очаквам. Дойде следващият автобус и потеглихме към центъра на града.

Неволята продължи да ни е верен спътник и в Будапеща. Но за това по-нататък…

 

 

 

юни 25 2012

София – Будапеща (3/4 – Някъде около Белград)

Стопирахме под парещото слънце. Колко точно беше температурата не знам, но имах чувството, че съм си наврял главата във фурна. Не бяхме сигурни дали чакаме на правилното място, просто това беше най-близко до паркинга. Магистралата беше на около половин километър от нас, но не искахме да стопираме на нея – със сигурност беше по-горещо, а и имаше голяма вероятност да отнесем по някоя глоба. Предполагахме, че този път е за Нови Сад, но можеше и за другаде да бъде, решихме все пак да рискуваме. След 5 минути Иво реши да види дали по-напред има някоя бензиностанция или поне сянка, защото наистина не се търпеше.

Продължих да махам, като предполагах, че скоро ще се завърне. Това не стана, но за сметка на това ми спря очукан микробус. От вътре се показа типичният балкански работник – потен, мръсен, пушещ възможно най-евтините цигари. Пътуваше за Нови Сад. Бързаше, но все пак се съгласи да изчака малко колегата да се завърне. Чака, чака и си замина човекът. В този момент полудях, ей, много се ядосах. Виках, крещях, скачах…, не бях прав. На Иво му беше също толкова неприятно, колкото и на мен, предполагам, че съжаляваше – безсмислено е да се караш при това положение, ама на, понякога човек трудно се владее. Или поне на мен ми е трудно.

Минаха едни младежи и ни обясниха, че не това е правилният път – да сме се били върнели на магистралата и там да стопираме. Озадачихме се, но все пак решихме да им се доверим и тръгнахме към магистралата. Таман я стигнахме и решихме да се върнем – може би грешаха, все пак предишният човек точно към Нови Сад пътуваше. А и наистина горе на пътя беше непоносимо горещо. Стояхме още 10-15 минути на старото място и пак потеглихме към магистралата – изморени бяхме – не можехме да мислим  трезво. Подавахме се на емоциите, а те определено пречат при взимането на важни решения.

Check-point-ът на магистралата беше на 3-4 километра от нас. След час ходене без почивка, клатушкайки се, го достигнахме. И сега какво? – коли имаше много, но и двамата бяхме обезверени напълно. Поне нямахме намерение да мърдаме повече, над нас имаше малка горичка, където на смени можехме да си почиваме на сянка. Много коли спираха за кратка почивка до нас, на всеки мигач сърцето ми се изпълваше с трепет, всеки подминал ни автомобил отнасяше звучни български псувни. Това беше до едно време, после ми стана безразлично.

Изведнъж, има един момент, след който просто чакаш, без да мислиш и да се надяваш, един стар и очукан тир спря до нас. Две мацки изскочиха от него, ама мацки да ти види окото – руси, бели, синеоки – отвратителни с една дума, точно такива, каквито не харесвам. Докато аз безотговорно се опитах да ги заприказвам, Иво взе нещата в свои ръце и отиде при шофьора. А този същият маке се оказа, македонец. Все за пички говореше, пички и майки. Съгласи се да ни вземе, но каза, че камионът бил развален и ще се наложи да спрем за един-два часа за да намерим майстор. Не пропусна да се похвали, че вечерта спал до едната девойка, по-високата. Балканска му работа, по-скоро Ал Гор ще му върже, отколкото тя. Направих се, че му вярвам, дори го похвалих. За Будапеща пътуваше, прекрасно, още вечерта щяхме да си шляпаме по Дунава.

Да, ама не – майстори се изредиха много, цял ден го оправяхме този тир. Сърбия е „прекрасна“ страна, а сръбските простаци са най-големите простаци на Балканите. Много разбирачи се изредиха, много майки бяха споменавани, но нищо. Дори с Иво се включихме. Лостове въртяхме, кабини вдигахме, накрая просто седнахме да ядем. Привечер дойде един стар майстор, личеше си че разбира от работата си, че я прави за удоволствие, а не за пари. Много се радвам на такива хора. Оправи камиона, фалшивите майстори му взеха парите, измамиха го и си тръгнаха. Човекът също си замина, загубил вяра в доброто у хората, но доволен, че е успял да ни помогне.

Време вече нямаше, налагаше се да спим на паркинга. Седнахме в едно барче до камионите, свърталище на шофьорите. Там се намерихме с още един македонец, хитрец такъв. Прекалено изморени бяхме за да пием, затова просто слушахме македонците как си говорят, умислени за това, което ни предстои. Утре сутринта трябваше да пристигнем в Будапеща, имахме шанс дори да намерим къде да спим там. В този момент всичко се срина – нашият шофьор каза на другия, че смята да не минава през Будапеща, а директно от Зегед да цепи към Полша – време нямал. Зегед се намира на повече от 100 км от унгарската столица, стопът там въобще не върви. Нямах сили да говоря, не исках повече и да слушам, просто исках да изпия една бира и да се просна на масата. Хвърлих един поглед към Иво, мъката беше обвила изгорялото му лице, помен нямаше от брадатата усмивка, с която сме свикнали. Не си казахме нищо, нямаше смисъл.

Малко по-късно в кръчмата се появиха едни типове, които много приличаха на нас. Изгорели, с огромни, претъпкани и тежки раници, с измъчени физиономии, нямащи си никаква идея къде се намират. Момче и момиче бяха. С учудваща енергичност станах и се запътих към тях. Поляци се оказаха, бързаха за фестивала в Гуча, момчето беше музикант. Стопът не вървял и незнайно как, и те като нас, се озовали на това прекрасно място. Изключително приятни се оказаха, седнаха при нас, поръчаха по няколко бири за всички и вечерта изведнъж придоби коренно различен оттенък. Развеселихме се, всеки си разказа историята и ни стана далеч по-приятно. Единият от шофьорите се опита доста срамежливо да сваля девойката, не му се получи. След това пък Иво, който преди това две думи не можеше да върже на английски, започна да й обяснява някакви философски мъдрости. Гражданската активност и протестите също не пропусна, за къде без тях? Уредихме ги да спят при другия тираджия и след близо 2 часа весели разговори, тръгнахме към камиона. В кабината щяхме да спим, а на следващата сутрин, в 5 сутринта трябваше да потеглим. До къде щяхме да стигнем – не знаехме, а и не ни интересуваше. Срещата с поляците осмисли всички премеждия, през които бяхме минали досега.

 

юни 12 2012

На стоп до Будапеща (2/4 – от някъде до никъде)

От шофьорската седалка мъж на средна възраст ме гледаше с любопитство. Очакваше да кажа нещо, но на мен не ми се говореше. Всички тези мисли, които ми минаха докато тичах към колата, вече нямаха значение. Всъщност не ме интересуваше за къде пътува човекът, важното беше да се махнем от това прокълнато място. Реших да изчакам той да ни заговори – няма шаблон на поведение в такива ситуации, всеки човек е уникален и те предразполага по различен начин. Представи се на английски, попита откъде сме. Ясна работа, не беше сърбин – сърбите са шовинисти и веднага биха изтъкнали родината си. Преминавахме бавно покрай останалите групи стопаджии, някои ни махаха с усмивка, други омърлушено бяха впили поглед в земята. Голяма част от тях най-вероятно са пренощували на границата…

Унгарецът по някаква зла ирония пътуваше за едно село до Ниш. Климатикът работеше, приятната прохлада ми вдъхна нови сили и с шофьора започнахме да разискваме балканските работи (или по-скоро аз му ги разяснявах). Фактът, че сърбите му харесваха не ми се понрави и му изнесох една бърза лекция по балканска история, не пропуснах да кажа и няколко хубави думи за гърчолята. Интересно му беше на човека, ама и да не му беше, избор нямаше – бях се ентусиазирал. Иво стоеше на задната седалка и рядко се намесваше в разговора, все още не знаеше добре английски. От време на време задрямваше.

Релефът в тази част на Сърбия е планински. Пътят е живописен, минава през тунели и малки селца. Не е кой знае колко по-различно от България, селата са също толкова запуснати, обитавани основно от възрастни хора. Впечатление правят многото стари югославски коли, както и запуснатите обработваеми земи. Изоставените къщи ми навяват тъжен спомен за странджанските села вкъщи. Източната част на Сърбия е най-слабо развита, младите хора бягат към Белград, а тези, все още помнещи българските си корени – към София.

Слязохме на един паркинг за тирове в покрайнините на някакво село преди Ниш. Досега не бях посещавал такива места, но не останах учуден от гледката. Десетки камиони от цял свят бяха спрели хаотично в покрития с дебел слой прах асфалт. Около тях сновяха тираджиите – мръсни, дебели и с лукави физиономии. Единствено турските тираджии се отличаваха, те са чисти и добре облечени. А, и малко по-чернички. Без да губим време с Иво се насочихме към един такъв индивид – искахме колкото се може по-бързо да се махнем от това място. Никога досега не се бях молил на някой да ме качи, нямах идея как да подходя. Оказа се доста по-просто отколкото смятах, турските тираджии не знаят грам английски и комуникацията с тях е изцяло жестикулярна. Които ни познават знаят, че двамата с Динев сме много добри в тази част (завържите ли ни ръцете, дума няма да можем да обелим), та нямахме никакви проблеми с разбирателството. Четири пръста, „морген” и жест в западна посока бяха достатъчни за да разберем, че на другия ден в 4 сутринта трябва да сме на същото място.

Паркингът беше доста добре оборудван, имаше чешмички, няколко магазинчета и дори малко хотелче. Сръбски пари нямахме, за пореден път бяхме подходили несериозно и заминахме без да се подготвим. За щастие приемаха евро в магазинчетата, така че Иво успя да си изсипе една кофичка кисело мляко върху лицето и ръцете – слънцето здраво ни беше изпържило. Знаехме, че вечерта ще имаме температура и ще умрем от студ, затова решихме да пробваме да стигнем до по-цивилизовано място. Въпреки че наближаваше 9 часа, все още таяхме някакви надежди за Белград. Набелязахме си един царевичак, в който да спим, ако лошият късмет продължи да ни преследва, и започнахме да махаме. Движение имаше, познатите лъскави немски коли, претъпкани с кюрди. Хиляди подобни семейства видяхме през този ден, помъкнали цялата си покъщнина, те бягаха на Запад в търсене на нов, по-добър живот. Тук-таме профучаваха и български автомобили. Виждайки шапката ми, оцветена в цветовете на българския трибагреник, те ни махаха и привидно се радваха, но никой не спря.

Пред нас противно на всякаква етика застаната да стопира едно момче от тези, с които чакахме на границата. Вбесих се, от по-темпераментните хора съм аз. Нямах сили вече да отида да му се скарам, та се задоволих с това да го псувам пред Иво. Качиха го бързо проклетия французин. Останахме сами на пътя. Слънцето бързо се скриваше, захладняваше. Бяхме много уморени, млякото беше успокоило малко болката, но целите треперихме от студ. Решихме да спим, нямахме желание повече да се мъчим на този прашен сръбски път. Исках просто да легна, без значение къде.

Напъхахме се царевичака, част от земята току-що беше изорана. На 300 метра от нас почваха първите къщи на селото, от време на време се чуваше самотен кучешки лай. Знаехме, че е пълно с плъхове, затова решихме да си намерим някоя полянка. Е това, което открихме не беше точно полянка,а неразорана земя под доста голям наклон. Нямаше да бъде удобно, но не ни се търсеше повече. Пратих набързо едно съобщение на бащата да не се притеснява и се проснах. Заспал съм мигновено, въпреки температурата.

Не си спомням да съм сънувал, няколко пъти се будих на метър и нещо от мястото, където бях заспал, но явно умората беше по-силна от всичко останало. Към три и половина с Иво станахме, оправихме набързо багажа и се отправихме към тираджията. Все още не можехме да разберем в какво състояние сме, подтичвахме за да се сгреем. Мисълта, че рано сутринта ще сме в Белград ни даваше сили, обсъждахме дали да минем през града или директно да продължим към Будапеща. Прояви се малката надежда турчинът да е за Будапеща или още по-добре – за Виена.

На паркинга беше абсолютно мъртвило. Слънцето не беше изгряло, в мрака се различаваха очертанията на произволно спрелите тирове. Намерихме нашия камион. Завесите в кабината бяха спуснати, по нищо не личеше, че човекът е буден и смята скоро да тръгва. Седнахме на една пейка и зачакахме, това беше най-лошото до сега. Ставаше все по-студено, а никакъв живот не се забелязваше наоколо. Изядох един сандвич, после още един. Човек като няма какво да прави яде, надявах се скоро да тръгнем, защото сандвичите щяха да свършват.

Часовете минаваха, а нашият тираджия продължаваше спокойно да си похърква в тира. Слънцето отдавна беше изгряло, студът отстъпи място на жегата, която с още по-голямо настървение се нахвърли върху нас. Изгорелите части ни боляха, а още беше само девет сутринта. На паркинга кипеше живот, стотици тирове минаваха, пълнеха вода и заминаваха. Сънени шофьори сновяха насам-натам, никой не ни обръщаше внимание. По едно време мина един българин, изпсува останалите задето не ни качват, но и той не беше в нашата посока. Пробвахме да стопираме, но парещите слънчеви лъчи бързо ни отказаха. Опитахме да молим хората да ни качат, но и на двамата ни е под достойнството това, бързо зарязахме и тази тактика. Върнахме се на пейката.

Към 10 в кабинката светна, миг след това стояхме пред камиона в очакване. Иво се усмихваше, аз също предполагам. Нямаше вече какво да се прецака, след броени минути щяхме да се носим по пътя, облегнати на меките седалки. Човекът слезе, не ни обърна никакво внимание. Бяхме толкова втрещени, че дори не успяхме да го заговорим. Страхът отново се завърна, личеше си, че не беше в настроение. Може би искаше да е сам. Или ние не го бяхме разбрали вчера… Не можехме да вземем решение, просто не искахме да повярваме на това, което се случваше.

В крайна сметка турчинът не само ни качи, но и ни черпи портокалов сок и бисквити – за по-добра закуска не можехме и да мечтаем. Английски не знаеше, а с Иво ни беше неудобно да си говорим помежду си. Все пак набързо обсъдихме плана за деня. Решихме да се разходим няколко часа в Белград, да потърсим интернет (все още нямахме никъде където да спим, нито в Нови Сад, нито в Будапеща, нито в Любляна, нито дори във Виена и Загреб), та проблемът беше сериозен. После щяхме да стопираме по стария път към Нови Сад и в столицата на Войводина да прекараме нощта.

Изненадващо отбихме от магистралата и отново се озовахме на паркинг за тирове. Този път обаче доста по-голям и добре охраняван. С нетърпеливи жестове шофьорът ни обясняваше, че сме пристигнали и е време да се омитаме. Какво да правим – слязохме. Не знаехме къде точно се намираме, Белград трябваше да е близо, но не се виждаше. Пред нас се извисяваше малко хълмче, нищо чудно първите блокове да бяха точно зад него. Но можеше и да не са. Опитахме се да питаме преминаващите хора как да стигнем до Белград, но когато чуеха българска реч, всички ни подминаваха пренебрежително. Единственото, което разбрахме е, че няма обществен транспорт до никъде. Захапах поредния сандвич…