март 6 2017

Пътешествие до ареста в Перник – край (3/3)

    Преминаването през Перник премина в пълно мълчание, като се изключи неочакваното извинение на младежа. Все още не бях изгубил надежда, че ще се прибера по някое време вечерта – обмислях дали ще е много нагло да се обадя на Ники да дойде да ме вземе от Перник. Нощните стопове въобще не ги обичам, а влакове и автобуси предполагах че няма как да хвана вече – минаваше 8 и половина и се беше стъмнило. Бели кахъри би казала баба ми, ако знаеше за какво си мисля.
Така де, спряхме сред още други паркирани полицейски автомобили пред голяма масивна сграда. Нашите двама герои полицаи отидоха (по техните думи) да видят какво ще става с нас и ни оставиха отново сами в колата. Момчето леко скимтеше, а пък аз още се занимавах с горните мисли – как ще се прибера тая вечер. По едно време при нас дойде друг полицай – личеше си, че е старши – на пагоните му имаше звездички. Този път започнахме отзад напред – първо стана дума за мен, а след това се обърна към моя колега автокрадец. Направи ми впечатление колко внимателно и отдалеч започна да го подпитва, очевидно вече знаеше за нестабилното му състояние. В крайна сметка се оказа, че нашият бус далеч не е първото завоевание на колегата, а преди това е имало още един Мерцедес, които е закарал в някакви стари мини. Там обаче било доста непроходимо, та в крайна сметка го оставил и пеша слязъл. След което намерил буса, после мен, Данко, Митко и накрая – ареста.
Извадиха ни от колата и ни заведоха в съседна сграда, без да ни казват какво точно предстои да се случва. Озовахме се в малка стаичка с още един полицай. Набързо записаха личните данни на колегата, описаха личните му вещи, каквито той почти нямаше.. и го откараха някъде. След това дойде моят ред.
Първо ми връчиха заповедта за задържане за срок от 24 часа, която се предполагаше че трябва да подпиша. Преди да я подпиша попитах какво предстои и ми казаха, че по някое време най-вероятно ще ме извикат за още един разпит и после, ако съм невинен, сигурно ще ме пуснат да си ходя. Това някое време така и не ми казаха кога ще бъде – не зависело от тях. Какво да правя – подписах си заповедта. Малко е абсурдно, защото никой не ме е питал дали искам да бъда задържан, а в крайна сметка трябва да я подписвам все едно съм съгласен с всичко.
Дойде ред и на една малко по-голяма декларация – може да я видите в края на разказа. Отказах се безмълвно от адвокат и от медицински преглед. Вчера като пак погледнах документа се замислих колко ли проблеми можех да им създам, ако ги бях поискал тези глезотии, но тогава идеята ми беше колкото се може по-бързо да се свършва с всичко това и да не ги дразня излишно. Поисках обаче обаждане, като бързо обмислях на кого да звънна – на баща ми или на някой приятел. Това да имаш само една възможност хич не е яко. В същото време дойде ред да заявя, че съм запознат с правата си за свиждания, колети и прочие. Което беше безумие вече, защото аз дори не знаех къде точно се намирам, а какво остава да знам кой и как може да дойде при мен. Отказах да го подпиша докато не ми разяснят – единственият отговор, който получих, беше:  „Нека дойдат, пък ще видим“. Подписах, какво да правя..
Реших да не притеснявам баща си излишно, така или иначе нищо нямаше да може да направи толкова късно и само щеше да се тревожи, та се обадих на Юлия, за да й кажа къде съм и че тая вечер няма да ходя по барове и утре сигурно няма да можем да пътуваме. Помолих я да се обади на Ники да му каже за мен и че няма да се разсърдя, ако дойде да ме види по някое време вечерта.
Подписах всичко останало и ме закараха в една друга стаичка, където започна пълен обиск на всичките ми вещи – всеки предмет се описва, а всяка банкнота се записва със серийния й номер. Понеже доста неща мъкнах, процедурата отне известно време. Точно ми разглобиха телефона и реших да попитам как точно става свиждането. Полицаят с учудване ми отговори, че нямам право на такова – за пръв път от началото на цялата история се ядосах сериозно. Стана ми гадно за това, че Ники може да се разкарва напразно и дръпнах едно конско на полицая за това, че не може по такъв начин да се подиграват с хората. Позволиха ми да си сглобя телефона и да звънна на Кольо да не идва, ама греда. Звъня аз.., вдига той – всичко хубаво. Започвам като стрела да се обяснявам докато в един момент не осъзнах, че си говоря сам, а телефонът се е изключил. Проклет телефон беше. Нямах идея дали и колко е чул от нещата, които казах, но се налагаше да се примиря.
Накараха ме да си събуя обувките, а после и панталона, защо е с връзки и можело да се обеся с тях. Подписах, че всичките ми вещи са били описани коректно, изведоха ме от стаичката и така бос – по шорти и тениска, ме въведоха в килията. След малко ми донесоха едно малко шише вода, два кроасана Clever и ми позволиха да ползвам тоалетната – с отворена врата, да гледат да не се убия.
Нека обаче се спрем малко на килията – тя е важна.
Малка продълговата стая с две изцяло метални легла и една малка метална масичка, заварена за пода. Леглата бяха покрити с нещо подобно на матрак – много тънко, твърдо и изглеждаше страшно мръсно. На половин метър пред външната стена имаше метална решетка, висока до тавана, която не позволяваше да се стигне до самата стена. А на въпросната стена един голям прозорец – широко отворен. Вратата също беше метална с една малка решетка с капак и с шпионка, чрез която отвън могат да гледат какво се случва вътре. А над нея голяма и силна лампа, осветяваща добре цялата килия.
Та затвориха ме вътре към 10 часа вечерта без много обяснения. Сам бях и беше супер студено. Навън времето беше гадно, а понеже в самата килия всичко беше метално, това още повече я изстудяваше. Изядох си кроасаните, но реших да пестя водата, защото не знаех кога ще ми дадат друга. Леглото излъчваше студ, стените и подът също. Матракът беше прекалено тънък за да изолира от металната повърхност. Завих се с двете одеяла, които ми бяха оставили.., мислейки си какви отвратителни скотове също са се завивали с тях, легнат и зачаках. Уморен бях, но беше твърде студено, за да заспя, а и се надявах да ме извикат на разпит. Сега като се замисля доста наивно съм се надявал – кой ще седне да разпитва в полунощ в Перник някакъв си стопаджия… Нямаше никакъв начин да затворя прозореца – беше високо и прекалено далеч от решетката, а аз нямах никакви предмети, които да мога да използвам.
Явно съм се унесъл, защото по едно време се събудих умрял от студ. Нямах никаква представа за часа, но навън още беше тъмно и леко валеше. Пробвах да се разходя из килията, за да се сгрея, но подът беше ужасно студен и бързо се отказах. Започнах да си трия ръцете и краката, както и пробвах няколко стари номера от тренировките по Айкидо, за да се стопля.. Нямах нито часовник, нито химикал, нито нищо.., така че нямаше никакъв начин да се ориентирам за хода на времето. Не съм заспивал повече.
Започна да се развиделява навън и ми донесоха още два кроасана Clever и ми позволиха да си допълня водата от чешмата. Попитах кога ще ме разпитват и ми казаха, че сигурно ще е скоро и до обяд може би ще ме пуснат. Да де, ама не стана точно така.
Минутите се точеха доста бавно – така е когато няма абсолютно нищо, което да можеш да правиш. Ослушваш се за всеки звук и когато чуеш ключове веднага подскачаш с надеждата, че са за твоята килия. А отворят ли я – на мига се изправяш на крака и чакаш да видиш кой ще влезе. Обикновено е фалшива тревога и няма нищо важно, та отново си сядаш и се отнасяш в мислите си. Затворническо ежедневие, два от любимите ми филми са свързани със затвори – The Green Mile и The Shawshank Redemption.
А какви са мислите – еми едни единствени – за приятелите и как когато те пуснат ще ги събереш и ще им разкажеш историята. Сигурно са ми минали стотици пъти тези моменти в главата за всички 23 часа, в които бях задържан. Мисълта, че след време всичко ще се превърне в поредната забавна история те крепи и те кара от време на време да се усмихваш. Не можеш да мислиш за нищо градивно, защото нямаш дори молив да си водиш записки. Не се притеснявах, защото знаех, че съм невинен. Не мога да си представя обаче, ако бях виновен, какви щяха да са ми мислите и поведението. Най-вероятно точно обратното и щеше да е доста по-гадно.
Много е странно, особено за човек, който се занимава с история, защото започваш да си мислиш за хората, които са били вкарвани по затворите по политически причини и за революционните ни дейци, прекарали години от живота си по занданите из вековната Османска империя. Или пък за знатните затворници през Средновековието, които прекарват години наред затворени сами в гадни и влажни дупки по крепостите.
От време на време се чуват гласовете на надзирателите, но много трудно се разбира какво казват, защото металът променя звуците. По едно време ми донесоха още два кроасана и ми казаха, че ще ми водят съкилийник. Нямах идея какво да очаквам, но това, което докараха, нямаше и как да си го представя.
Стар и дебел циганин, изключително мръсен. Мръсен все едно се е въргалял в гората след пороен дъжд. Беше много пиян и само сумтеше, не можеше да говори почти. Доколкото разбрах от разговорите на полицаите е набил жена си, но то друго се оказа в крайна сметка. Не е успял да я набие – пробвал се е човекът, но в крайна сметка жена му се е справила и го е довлачила до тук. Пияницата беше изключително възмутен и между риданията, че не може да пуши в килията, се заканваше като излезе да продаде къщата и да остави „уличницата на улицата“. С презрение викаше, че дори в затворническите килии му давали да пуши и това тук на нищо не приличало. Не говорих с него, само слушах и накрая му казах да заспива и да не ме занимава повече. Представляваше трагична гледка.
Отвън полицаите си говориха, че щяло да има футболен мач днес и се очаквало да им докарат доста хора следобед, та се чудиха къде да ги слагат. Само това ми оставаше – след този пияница, да ми натикат и ултраси в моята килия. Познавам доста хора от тоя тип и нямах никакво желание да споделям килията си с тях и да трябва да си говорим.
Все още очаквах да ме извикат за разпит, а същевременно нямах представа каква част от обясненията ми по телефона е чул Ники и дали е дошъл – съмнявах се, защото трябваше да бъде на работа. Не знаех и какво става с колегата – предполагах, че е в съседната килия, в която ще постои доста дълго. Цялата тази неизвестност започна да ми идва малко в повече – времето минаваше и нищо не се случваше, та започнах да се поизнервям. Пияницата в съседното легло сумтеше и се вайкаше неразбираемо, а аз си чаках ултрасите да дойдат, мислейки си леко раздразнено вече за яката история, която после ще разказвам. Поне вече не беше чак толкова студено.
По едно време надзирателят отвори вратата, каза ми да си оправям леглото и да излизам. Просто така.. Изведнъж. В 17:30 – двадесет и три часа след като ни спряха на магистралата. Оправих го, сбогувах се с пияния си приятел и излязох. Връчиха ми багажа, шегуваха се известно време с мен и след като подписах, че нямам оплаквания за периода на задържането, ми посочиха външната врата. Просто така.. Престраших се да попитам все пак какво следва оттук нататък.
–  Ако ни потрябваш, ще те намерим! – ми казаха и излязох на свобода.

Навън валеше, а и честно казано въобще не ми се прибираше на стоп. Представях си как на разклона се засичам с Данко и Митко и подигравките, които ще последват, та реших да си го спестя. Не бях сигурен и с каква нагласа въобще ще стопирам след цялата тази история.
Хванах си влака и като бял човек се прибрах в София. На следващия ден отидох сам с влака до Копривщица – имах нужда да се разходя малко из Балкана и да помисля. Беше много странно да гледам през прозореца на купето как минаваме през планината и пейзажът постоянно се мени, защото часове наред в килията гледах само една неподвижна бяла стена. Точно в такива моменти човек оценява свободата си и разбира, че трябва да я пази на всяка цена.
На връщане се прибрах на стоп. Наистина беше странно – при всеки преминаващ бус имах странното желание да сваля ръка докато премине, но си налагах да не го правя. След подобна случка е важно колкото се може по-бързо да се отърсиш от преживяното. В крайна сметка от хиляди хора, които са ме взимали на стоп, за пръв път ми се случваше да попадна в такава ситуация. Разбира се, имало е и доста други интересни и опасни моменти, но това само прави пътуването още по-интересно.
След кратко махане ме качиха едни много приятни хора, които отиваха на концерт в София и пътуването беше страхотно. Седмица по-късно пак си стопирах по магистралата край Дупница.

iCopy 2016-05-02 11-12 000

април 17 2016

Пътешествие до ареста в Перник 2/3

Данко – полицай номер 1, беше висок около метър и деветдесет и носеше масивен златен часовник. През отворения прозорец на буса ясно успявах да чуя разговора му с Митко (другият полицай) – Данко му обясняваше как сега цяла вечер ще се занимават с тези ненормалници – моето психично болно момче и аз. Явно ни бяха хванали на косъм, защото се оказа, че са застанали на отбивката само една минута преди нашето пристигане. Ама не било проблем – по-нататък също ни чакали колегите им. Митко отвори вратата и се обърна към шофьора:

– Добре де, видя микробуса и реши да се качиш? А ключовете къде бяха?

– Е, как къде, на таблото бяха. Иначе нямаше да се кача. – това беше единствената трезва мисъл, която забелязах у него за цялата вечер.

– Хайде, излизай, бавно! – Обърна се полицаят към крадеца. Понечих да отворя и аз вратата, за да изляза, но Митко рязко ме сряза – Ти стой тук, къде си тръгнал!

Двамата полицаи опряха момчето на буса и внимателно му сложиха белезници. Позакачаха го малко – добронамерено, за откраднатия автомобил и го заведоха до патрулката. Наведоха го да се облегне на предния капак и го предупредиха да стои неподвижно. След това се върнаха при мен и ме питаха откъде съм и дали познавам крадеца.

– Не го познавам, качи ме на стоп от Дупница за София.. – тръгнах да разказвам аз, но те рязко ме прекъснаха.

– Сигурен ли си, да не ни лъжеш?

– Качи ме от автобусната спирка на главния в Дупница. Не го познавам, но се държа много странно през целия път, даже си мислех да слизам след малко.

– Къде е тази спирка? – Обясних им подробно къде се намира, но те се направиха, че не ме разбират.

– Какво правиш в Дупница?

– Работя там, продавам учебници в читалището в центъра.

– Ще я видим тая работа, стой тук и не мърдай.

Отговарях спокойно и добронамерено, защото знаех че нямам нищо общо с кражбата и просто чаках докато се изясни ситуацията. Попитах ги какво следва оттук нататък и те ми казаха, че чакаме колегите им и после ще ни разпитват. През това време дойде някаква селска мутра на средна възраст, която се насочи към момчето и тръгна да го блъска и да му вика. Полицаите се затичаха и го спряха, като се опитаха да го успокоят – оказа се собственика на микробуса. Явно му разказаха за ситуацията и той се успокои, след това дойде при мен и ме попита какъв съм. Разказах му набързо, но той каза че лъжа и че ме е видял на някакъв си мост преди Дупница в колата с момчето. Казах му че няма как да е вярно това, но той тръгна да ми крещи и полицаите отново се намесиха и го отведоха в страни. Думите му сериозно утежняваха положението и въпреки че имах неоспорими доказателства, че не съм бил на никакъв мост, явно предстоеше да се разправяме за това. Малко след това Данко се приближи и с надсмешка ми каза:

– Е, к’во, повече няма да пътуваш на стоп, нали?

– Напротив, ще пътувам. – му казах.

– Ще видим. – отговори и се отдалечи.

Малко след това Митко дойде и с почти извинителен тон каза, че трябва да ми сложи белезници и да си преместя ръцете зад гърба. Не ги затегна много, но ме предупреди да не шавам, защото са самонатягащи се. Вдигна прозореца и затвори вратата, така че останах сам. Не можех да се облегна –  страхувах се да не се затегнат белезниците. Разсъждавах върху ситуацията и даже ми стане леко смешно, защото все още бях мераклия вечерта да ходя на бар. Започнаха да идват още полицаи – оглеждаха и записваха, но мен не ме закачаха все още. От време на време побутваха момчето да стои мирен върху капаха, но на него му беше все по-трудно, защото позата е доста неудобна с голямо напрежение върху караката, а и съм убеден, че му бяха стегнали белезниците. В един момент и на мен започна да ми става все по- трудно и започнах да правя опити поне малко да си раздвижвам ръцете, но това само още повече ме дразнеше. Даже си попях.

По едно време дойде един друг полицай да ме разпитва и след като му повториш всичко, което вече бях казал, ме изкараха от буса и ме преместиха в една патрулка. Митко точно говореше със семейството си – извиняваше се, че ще се прибере късно тази вечер, но имало било ситуация. Доколкото си спомням имаше две малки дъщери, за които разказваше с умиление. Беше доста добре настроен към мен и ми каза, че се надява че всичко ще се изясни тази вечер, но нищо не може да ми обещае. Имало си процедури.

Ръцете вече доста ме боляха, бях стоял с белезниците повече от час и се бяха и позатегнали. Смрачаваше се и ставаше все по-студено.

Изкараха ме от патрулката, за да ми проверят багажа пред очите ми. Изсипаха цялата раница на земята и започнаха да описват всичко, след това ме накараха да се подпиша. Вътре имаше учебници, така че това потвърждаваше тезата ми. Като цяло бях спокоен и очаквах всичко скоро да се разреши. Разбира се, чувал съм истории как по време на подобни претърсвания полицаите умишлено слагат забранени вещества в багажа, за да искат после откуп… Освен това целият оборот на книжарницата беше в раницата, а аз нямах визуален достъп до нея от полицейската кола. Не намериха нищо съмнително.

Върнаха ме в патрулката, като след малко докараха и момчето – излеждаше още по-зле, все едно всеки момент ще припадне. Данко хубаво ни се накара, задето ще се занимава с нас цяла вечер. Лошото му настроение си личеше от киломентри, но аз не му отговарях – така щеше най-вероятно още повече да се ядоса. Потеглихме към Перник, казаха че ще ни водят на разпит. Преминахме с включени полицейски светлини през града докато не спряхме в двора на едно от районните полицейски управления.

Извадиха ме от колата и ми свалиха белезниците. Олекна ми много, ръцете ми бяха изтръпнали. Около половин час давах показания – в районното полицаите бяха доста впечатлени от моята история, след което се подписах, че всичко, което съм казал, е истина. Очаквах, че след като вече са ми свалили белезниците ще ме пуснат да си ходя, още повече че не се държаха с мен като с престъпник, но за моя изненада Митко отново ми заключи ръцете и ме вкара в патрулката при момчето. Горкото момче – него въобще даже не си бяха направили труда да го разпитват, беше стоял в колата с белезници през цялото време.

Потеглихме към голямото управление – според думите на полицаите. Вече беше към 8 часа, така че вариантът да се ходи на бар в София изглеждаше все по-малко вероятен – по-скоро трябваше да помисля къде да пренущувам в Перник след като всичко свърши. Разбира се, родната полиция беше помислила за това преди мен, но аз още не го знаех това. Мислите ми отскочиха към предстоящото пътуване утре – още не бяхме измислили къде точно ще ходим, но очевидно беше вече, че няма да можем да тръгнем рано сутрин. И както си разсъждавах, изведнъж моят прекрасен крадец бавно се обърна към мен и виновно прошепна:

– Извинявай.

Бях толкова изненадан, че въобще не знаех как да реагирам. Отново ми стана смешно, ама щеше да е много тъпо от моя страна, ако се бях засмял в колата пред двамата бесни полицаи, от които завися, та само му казах:

– Не, бе, няма проблем.., няма за какво!

Тук младежът понечи да спори, но Данко рязко се намеси и му каза да мълчи, защото иначе лошо му се пише. И така с включени сирени фучахме из Перник, оказа се че двете полицейски управления са доста далеч едно от друго.

SONY DSC
*Снимката е от друг стоп, но от този нямам снимки. 
април 16 2016

Пътешествие до ареста в Перник 1/3

                Няколко минути след като бях започнал да махам за стоп по международния път от Гърция за София един раздрънкан микробус рязко намали, давайки ляв мигач. Учуден от това странно решение на шофьора инстинктивно свалих ръка докато премине, въпреки че не разбирах реално какво искаше да ми каже. Противно на всякаква логика обаче той спря по средата на платното и ми махна да се качвам. Взех си раницата и бързо скочих в буса, защото зад едни храсти често се криеха патрулки, а човекът си беше в очевадно нарушение. Зад волана стоеше младо момче с доста болнав и изморен вид.

 – За къде сте? – го попитах, но не получих никакъв отговор. Повторих въпроса – За София ли сте?

 – Ще мина оттам. – отговори ми тихо и потеглихме.

       Самият микробус беше в изключително лошо състояние – според мен беше от тези, с които транспортират работниците от селата до цеха, в който работят. Забелязах надписи преди да се кача, нещо свързано с Бобов дол, но не си спомням какво точно пишеше. Нямаше радио и беше доста мръсно. Захвърлих разваления колан зад моята седалка и се загледах внимателно в момчето. То не обелваше нито дума и въобще не изглеждаше добре. Спрях се на три варианта – или е болен, или недоспал, или пиян. И в трите случая е важно както да се говори с шофьора, за да не заспи зад волана, а също така и да се следи зорко пътя, за да не направи някоя глупост.

–  С какво се занимаваш?

– Пътувам. – мисля че това ми отговори, но не съм сто процента сигурен вече. Във всеки случай беше нещо подобно, с една дума.

– Откъде си?

– Всеки път едни и същи въпроси, всеки път едно и също. На какво прилича това, човек две думи различни да не може да си каже. – каза доста раздразнен и продължи, като ме погледна обидено – Няма да ти отговоря.

               Вътрешно ми стана доста смешно, но се постарах да не го показвам. Вместо това се усмихнах леко и му предложих да каже за какво му се говори тогава – беше важно да се поддържа някакъв разговор, за да мога да го следя и разсейвам – все повече ми приличаше на психопат.  Но той не ми отговори, даже не ме и погледна – млъкна…

                За моя изненада караше доста добре, въпреки че всеки момент очаквах да направи някоя грешка или да тръгне да заспива. Леко се успокоих и започнах да си мисля за разни мои неща – бързах да се видя вечерта с Юлия, щяхме да ходим в някакъв бар, а на следващия ден мислихме да пътуваме към Родопите. Работния ден беше минал добре и мъкнах със себе си няколко стари учебника и парите от оборота – продавах учебници в Дупница по случай началото на учебната година. Предните няколко дни вместо да си хващам автобуса към София, пътувах на стоп – беше далеч по-приятно и се возих при всякакви интересни хора. От малък пътувам по този начин и съм изпадал във всякакви ситуации, но точно в тази, която предстои да ви разкажа, не бях попадал досега.

          Наближихме някаква отбивка за Пловдив, която дори не бях забелязвал до тогава. Изведнъж моят човек намали и заинтригуван провлачено ме попита:

– Ходи ли ти се в Пловдив? Ще бъде хубаво, ако кажеш, веднага отиваме.

– Да, обаче не мога, утре имам работа и няма как. – му отговорих, като за кратко си помислих, че е добра възможност да сляза и да си хвана друг стоп, но в крайна сметка отхвърлих този вариант.

      Мълчаливо подминахме отбивката и си продължихме към София. Момчето изглеждаше все така отнесено, атмосферата въобще не ми харесваше. Движехме се бавно – микробусът беше доста стар. Точно бях започнал пак да се унасям в мислите си, когато той прекъсна мълчанието:

– Чувствам се много самотен, въпреки че винаги има други около мен – каза ми отнесено и погледна към празните задни седалки – Постоянно пътувам, но все бързам и нищо не мога да разгледам. Много е гадно да си сам.

             Вече се убедих, че нещо психически му има на човека, но това беше идеална възможност да завържем някакъв разговор, та му обясних съчувствено, че и аз покрай работата нямам възможност в момента много да пътувам, а много ми се ходи към Гърция.

– Ако кажеш – каза ми развълнуван и ме погледна с надежда – веднага обръщам и тръгваме към Гърция!

           Започнах да се ядосвам леко и с назидателен тон му казах, че нямам време да ходя в Гърция и към Враца и Берковица има прекрасни места, където може да се разхожда колкото си иска и да си ги гледа. И за да не изглежда грубо от моя страна започнах да му разказвам как да стигне до тях, като в същото време мислено си представях как ме спират на гръцката граница с този неадекватен човек. Все по-сериозно обмислях как да сляза, но при такива хора трябва да се действа много внимателно, защото никога не знаеш как ще реагират – не можех просто да му заявя, че искам да спре, за да си хвана друга кола.

         Добър вариант беше да го накарам да спре на пътния възел за Перник и оттам да му кажа, че ще си хвана автобус. Предложих му да мине през Владая, но за мое учудване той не знаеше какво е това. Достигайки табелата за пътния възел обаче, той заяви, че ще кара към Южната дъга – убеден бях, че и това не знае какво е, но ме устройваше, така че се съгласих.

            И тук вече започна да става малко по-интересно – на отбивката за Южната дъга беше спряла патрулка. Взех разваления колан и си го преметнах, защото глобата е 50 лева. Спряга ни, разбира се. И друг път са ме спирали, когато съм пътувал на стоп – качвали са ме няколко пъти и хора без шофьорска книжка, които са плащали подкуп. Даже един беше с фалшива книжка, но полицаите така и не разбраха. Момчето отби в страни и спря спокойно.

       За полицая, който се появи на шофьорската врата, ще си говорим по-късно. Засега само ще опиша диалога между него и моето момче, а пък останалата част от историята ще ви разкажа някой друг път.

– Полицай (еди кой си – нека да го кръстим Данко), Вашите документи и документите на автомобила!

           Момчето се пресегна уверено към жабката на колата и след кратко тършуване извади един куп хартии, които хладнокръвно подаде на служителя. Данко ги разгледа заинтригуван и подхвана следния вълнуващ (за мен) разговор в типичния за него нагъл стил:

– Дайте си личната карта!

– Нямам такава. – отговори спокойно младежът.

– Имате ли шофьорска книжка?

– Имам, но не е в мен.

– Къде отивате?

– Не знам.

– От къде идвате?

– Не помня…

– Тази кола ваша ли е? – беше започнал да губи търпение вече.

– Какво значи моя? Всичко е наше! – отговори с подобаващо спокойствие момчето, на което така и не запомних името.

           Данко рязко затвори вратата и в подобаващ за него стил напсува родата на моя приятен шофьор. Митко – другият полицай, накара момчето да му даде ключовете на буса и започна консултация с колегата си. Аз през цялото време на горния диалог инстинктивно си държах колана и слушах невярващо, даже ми стана доста смешно на отговора за принадлежността на колата. Веднага се сетих за Митко Вълчев и нямах търпение да се видим и да му разкажа за тоя странен тип. Разбира се, ситуацията беше далеч по-сложна и не много забавна – бях затворен в колата с неадекватен престъпник, та се наложи да пусна колана и внимателно да го следя, за да не извади някой нож – примерно, докато полицаите си бъбрят отвън…

1489234_10201848346862864_1144159380_n

*Снимката е от друго събитие, но понеже от този стоп нямам снимки, реших да я сложа като сравнително подходяща.