май 4 2016

Пътешествие до ареста в Перник – край (3/3)

    Преминаването през Перник премина в пълно мълчание, като се изключи неочакваното извинение на младежа. Все още не бях изгубил надежда, че ще се прибера по някое време вечерта – обмислях дали ще е много нагло да се обадя на Ники да дойде да ме вземе от Перник. Нощните стопове въобще не ги обичам, а влакове и автобуси предполагах че няма как да хвана вече – минаваше 8 и половина и се беше стъмнило. Бели кахъри би казала баба ми, ако знаеше за какво си мисля.
Така де, спряхме сред още други паркирани полицейски автомобили пред голяма масивна сграда. Нашите двама герои полицаи отидоха (по техните думи) да видят какво ще става с нас и ни оставиха отново сами в колата. Момчето леко скимтеше, а пък аз още се занимавах с горните мисли – как ще се прибера тая вечер. По едно време при нас дойде друг полицай – личеше си, че е старши – на пагоните му имаше звездички. Този път започнахме отзад напред – първо стана дума за мен, а след това се обърна към моя колега автокрадец. Направи ми впечатление колко внимателно и отдалеч започна да го подпитва, очевидно вече знаеше за нестабилното му състояние. В крайна сметка се оказа, че нашият бус далеч не е първото завоевание на колегата, а преди това е имало още един Мерцедес, които е закарал в някакви стари мини. Там обаче било доста непроходимо, та в крайна сметка го оставил и пеша слязъл. След което намерил буса, после мен, Данко, Митко и накрая – ареста.
Извадиха ни от колата и ни заведоха в съседна сграда, без да ни казват какво точно предстои да се случва. Озовахме се в малка стаичка с още един полицай. Набързо записаха личните данни на колегата, описаха личните му вещи, каквито той почти нямаше.. и го откараха някъде. След това дойде моят ред.
Първо ми връчиха заповедта за задържане за срок от 24 часа, която се предполагаше че трябва да подпиша. Преди да я подпиша попитах какво предстои и ми казаха, че по някое време най-вероятно ще ме извикат за още един разпит и после, ако съм невинен, сигурно ще ме пуснат да си ходя. Това някое време така и не ми казаха кога ще бъде – не зависело от тях. Какво да правя – подписах си заповедта. Малко е абсурдно, защото никой не ме е питал дали искам да бъда задържан, а в крайна сметка трябва да я подписвам все едно съм съгласен с всичко.
Дойде ред и на една малко по-голяма декларация – може да я видите в края на разказа. Отказах се безмълвно от адвокат и от медицински преглед. Вчера като пак погледнах документа се замислих колко ли проблеми можех да им създам, ако ги бях поискал тези глезотии, но тогава идеята ми беше колкото се може по-бързо да се свършва с всичко това и да не ги дразня излишно. Поисках обаче обаждане, като бързо обмислях на кого да звънна – на баща ми или на някой приятел. Това да имаш само една възможност хич не е яко. В същото време дойде ред да заявя, че съм запознат с правата си за свиждания, колети и прочие. Което беше безумие вече, защото аз дори не знаех къде точно се намирам, а какво остава да знам кой и как може да дойде при мен. Отказах да го подпиша докато не ми разяснят – единственият отговор, който получих, беше:  „Нека дойдат, пък ще видим“. Подписах, какво да правя..
Реших да не притеснявам баща си излишно, така или иначе нищо нямаше да може да направи толкова късно и само щеше да се тревожи, та се обадих на Юлия, за да й кажа къде съм и че тая вечер няма да ходя по барове и утре сигурно няма да можем да пътуваме. Помолих я да се обади на Ники да му каже за мен и че няма да се разсърдя, ако дойде да ме види по някое време вечерта.
Подписах всичко останало и ме закараха в една друга стаичка, където започна пълен обиск на всичките ми вещи – всеки предмет се описва, а всяка банкнота се записва със серийния й номер. Понеже доста неща мъкнах, процедурата отне известно време. Точно ми разглобиха телефона и реших да попитам как точно става свиждането. Полицаят с учудване ми отговори, че нямам право на такова – за пръв път от началото на цялата история се ядосах сериозно. Стана ми гадно за това, че Ники може да се разкарва напразно и дръпнах едно конско на полицая за това, че не може по такъв начин да се подиграват с хората. Позволиха ми да си сглобя телефона и да звънна на Кольо да не идва, ама греда. Звъня аз.., вдига той – всичко хубаво. Започвам като стрела да се обяснявам докато в един момент не осъзнах, че си говоря сам, а телефонът се е изключил. Проклет телефон беше. Нямах идея дали и колко е чул от нещата, които казах, но се налагаше да се примиря.
Накараха ме да си събуя обувките, а после и панталона, защо е с връзки и можело да се обеся с тях. Подписах, че всичките ми вещи са били описани коректно, изведоха ме от стаичката и така бос – по шорти и тениска, ме въведоха в килията. След малко ми донесоха едно малко шише вода, два кроасана Clever и ми позволиха да ползвам тоалетната – с отворена врата, да гледат да не се убия.
Нека обаче се спрем малко на килията – тя е важна.
Малка продълговата стая с две изцяло метални легла и една малка метална масичка, заварена за пода. Леглата бяха покрити с нещо подобно на матрак – много тънко, твърдо и изглеждаше страшно мръсно. На половин метър пред външната стена имаше метална решетка, висока до тавана, която не позволяваше да се стигне до самата стена. А на въпросната стена един голям прозорец – широко отворен. Вратата също беше метална с една малка решетка с капак и с шпионка, чрез която отвън могат да гледат какво се случва вътре. А над нея голяма и силна лампа, осветяваща добре цялата килия.
Та затвориха ме вътре към 10 часа вечерта без много обяснения. Сам бях и беше супер студено. Навън времето беше гадно, а понеже в самата килия всичко беше метално, това още повече я изстудяваше. Изядох си кроасаните, но реших да пестя водата, защото не знаех кога ще ми дадат друга. Леглото излъчваше студ, стените и подът също. Матракът беше прекалено тънък за да изолира от металната повърхност. Завих се с двете одеяла, които ми бяха оставили.., мислейки си какви отвратителни скотове също са се завивали с тях, легнат и зачаках. Уморен бях, но беше твърде студено, за да заспя, а и се надявах да ме извикат на разпит. Сега като се замисля доста наивно съм се надявал – кой ще седне да разпитва в полунощ в Перник някакъв си стопаджия… Нямаше никакъв начин да затворя прозореца – беше високо и прекалено далеч от решетката, а аз нямах никакви предмети, които да мога да използвам.
Явно съм се унесъл, защото по едно време се събудих умрял от студ. Нямах никаква представа за часа, но навън още беше тъмно и леко валеше. Пробвах да се разходя из килията, за да се сгрея, но подът беше ужасно студен и бързо се отказах. Започнах да си трия ръцете и краката, както и пробвах няколко стари номера от тренировките по Айкидо, за да се стопля.. Нямах нито часовник, нито химикал, нито нищо.., така че нямаше никакъв начин да се ориентирам за хода на времето. Не съм заспивал повече.
Започна да се развиделява навън и ми донесоха още два кроасана Clever и ми позволиха да си допълня водата от чешмата. Попитах кога ще ме разпитват и ми казаха, че сигурно ще е скоро и до обяд може би ще ме пуснат. Да де, ама не стана точно така.
Минутите се точеха доста бавно – така е когато няма абсолютно нищо, което да можеш да правиш. Ослушваш се за всеки звук и когато чуеш ключове веднага подскачаш с надеждата, че са за твоята килия. А отворят ли я – на мига се изправяш на крака и чакаш да видиш кой ще влезе. Обикновено е фалшива тревога и няма нищо важно, та отново си сядаш и се отнасяш в мислите си. Затворническо ежедневие, два от любимите ми филми са свързани със затвори – The Green Mile и The Shawshank Redemption.
А какви са мислите – еми едни единствени – за приятелите и как когато те пуснат ще ги събереш и ще им разкажеш историята. Сигурно са ми минали стотици пъти тези моменти в главата за всички 23 часа, в които бях задържан. Мисълта, че след време всичко ще се превърне в поредната забавна история те крепи и те кара от време на време да се усмихваш. Не можеш да мислиш за нищо градивно, защото нямаш дори молив да си водиш записки. Не се притеснявах, защото знаех, че съм невинен. Не мога да си представя обаче, ако бях виновен, какви щяха да са ми мислите и поведението. Най-вероятно точно обратното и щеше да е доста по-гадно.
Много е странно, особено за човек, който се занимава с история, защото започваш да си мислиш за хората, които са били вкарвани по затворите по политически причини и за революционните ни дейци, прекарали години от живота си по занданите из вековната Османска империя. Или пък за знатните затворници през Средновековието, които прекарват години наред затворени сами в гадни и влажни дупки по крепостите.
От време на време се чуват гласовете на надзирателите, но много трудно се разбира какво казват, защото металът променя звуците. По едно време ми донесоха още два кроасана и ми казаха, че ще ми водят съкилийник. Нямах идея какво да очаквам, но това, което докараха, нямаше и как да си го представя.
Стар и дебел циганин, изключително мръсен. Мръсен все едно се е въргалял в гората след пороен дъжд. Беше много пиян и само сумтеше, не можеше да говори почти. Доколкото разбрах от разговорите на полицаите е набил жена си, но то друго се оказа в крайна сметка. Не е успял да я набие – пробвал се е човекът, но в крайна сметка жена му се е справила и го е довлачила до тук. Пияницата беше изключително възмутен и между риданията, че не може да пуши в килията, се заканваше като излезе да продаде къщата и да остави „уличницата на улицата“. С презрение викаше, че дори в затворническите килии му давали да пуши и това тук на нищо не приличало. Не говорих с него, само слушах и накрая му казах да заспива и да не ме занимава повече. Представляваше трагична гледка.
Отвън полицаите си говориха, че щяло да има футболен мач днес и се очаквало да им докарат доста хора следобед, та се чудиха къде да ги слагат. Само това ми оставаше – след този пияница, да ми натикат и ултраси в моята килия. Познавам доста хора от тоя тип и нямах никакво желание да споделям килията си с тях и да трябва да си говорим.
Все още очаквах да ме извикат за разпит, а същевременно нямах представа каква част от обясненията ми по телефона е чул Ники и дали е дошъл – съмнявах се, защото трябваше да бъде на работа. Не знаех и какво става с колегата – предполагах, че е в съседната килия, в която ще постои доста дълго. Цялата тази неизвестност започна да ми идва малко в повече – времето минаваше и нищо не се случваше, та започнах да се поизнервям. Пияницата в съседното легло сумтеше и се вайкаше неразбираемо, а аз си чаках ултрасите да дойдат, мислейки си леко раздразнено вече за яката история, която после ще разказвам. Поне вече не беше чак толкова студено.
По едно време надзирателят отвори вратата, каза ми да си оправям леглото и да излизам. Просто така.. Изведнъж. В 17:30 – двадесет и три часа след като ни спряха на магистралата. Оправих го, сбогувах се с пияния си приятел и излязох. Връчиха ми багажа, шегуваха се известно време с мен и след като подписах, че нямам оплаквания за периода на задържането, ми посочиха външната врата. Просто така.. Престраших се да попитам все пак какво следва оттук нататък.
–  Ако ни потрябваш, ще те намерим! – ми казаха и излязох на свобода.

Навън валеше, а и честно казано въобще не ми се прибираше на стоп. Представях си как на разклона се засичам с Данко и Митко и подигравките, които ще последват, та реших да си го спестя. Не бях сигурен и с каква нагласа въобще ще стопирам след цялата тази история.
Хванах си влака и като бял човек се прибрах в София. На следващия ден отидох сам с влака до Копривщица – имах нужда да се разходя малко из Балкана и да помисля. Беше много странно да гледам през прозореца на купето как минаваме през планината и пейзажът постоянно се мени, защото часове наред в килията гледах само една неподвижна бяла стена. Точно в такива моменти човек оценява свободата си и разбира, че трябва да я пази на всяка цена.
На връщане се прибрах на стоп. Наистина беше странно – при всеки преминаващ бус имах странното желание да сваля ръка докато премине, но си налагах да не го правя. След подобна случка е важно колкото се може по-бързо да се отърсиш от преживяното. В крайна сметка от хиляди хора, които са ме взимали на стоп, за пръв път ми се случваше да попадна в такава ситуация. Разбира се, имало е и доста други интересни и опасни моменти, но това само прави пътуването още по-интересно.
След кратко махане ме качиха едни много приятни хора, които отиваха на концерт в София и пътуването беше страхотно. Седмица по-късно пак си стопирах по магистралата край Дупница.

iCopy 2016-05-02 11-12 000

април 20 2016

Защо всяка благородна инициатива у нас не постига целта си?

Статията е част от втори брой на вестник „Странджа“, издаден във Варна през 1896 година. От доста време искам да я споделя, защото е актуална и днес. Като изключим частния казус, който разглежда, смятам че описва много добре проблемите, с които се сблъскват много хора, които имат желание да направят нещо добро. Не само у нас, предполагам че навсякъде по света е така. 

„Забелязано е че всяко благородно начинание у нас или никак не заживява, или пък в ранните дни на заживяването си още издъхва. Според всичко, що ни е научила историята до сега, това произхожда от две психологически причини – завистта и амбицията, често пъти ожесточавани от личните интереси или от калното и омразно партизанство.

Навик е станал у нас , може да се каже, щото общополезните предприятия да ги туряме при своите лични материални или партизански интереси и да ги правим присъщи на тия последните, за да може да се появи жаркото ни усърдие, което да ни постави в ролята на деятелните участници. Няма ли [го] този пуст личен интерес пред нас, всяко благородно начинание, всяко идеално дело, е кално, е позорно, е отвратително, е достойно за преследване – е трън в очите на всекиго.

Явните примери са пред очите ни: македонското дело, дружеството „Св. Св. Кирил и Методий“, лотарията на Софийското Главно Общинско Управление, облигациите на Върховния Македонски Комитет и пр. и пр. пък вземете и всичките други видове от такъв или друг характер благородни начинания и от патриотическо свойство предприятия; вземете ако щете и напоследък съставеното от преселниците из Одринския вилает дружество, на знамето на което е написано: скромното и легалното труженичество: „за нравственото и умственото развитие на братята им в тяхната драга и мила родина! Изпитайте, молим ви се, чувствата и огънят, с което се отнася нашата храни Боже интелигенция, нашата политиканстваща паплач, за да видите колко ниско сме изпаднали ний, колко сме достойни за оплакване.

За всичките други изброени от нас от този род начинания и благородни дела се е казало досега най-малко поне по една дума. Нищо не се е казало обаче за благородната и похвална инициатива на преселниците из Одринския вилает. Но това не ще рече, че тя е избегнала от вниманието на бдителното партизанско око и че тя не е попръскана със смрадта на калното партизанство.

Ох да, тя не получи нито свещената благословия на духовенството; тя не избегна анатемите на погърбените старци; тя не намери спокойствие нито в дъното на вариациите, на клюките, на кощунствата и на кознедействата; тя не може да се порадва на съчувствието нито на правителствените, нито на опозиционните елементи, нито даже на един по-широк кръг от своите. Тя беше и е изложена на дивата злоба. Но защо е всичко това? Тук е развръзката. В отговорът на това питане се крие всичката тайна, при все, че тя може да се чете, и на челата на тия, които се въодушевяват от дивата злоба: защото са завистници, са чрезмерно амбициозни; защото така им повеляват техните лични морални и материални интереси; защото, най-сетне, тях ги плашат някакви призраци.

Но нека се спрем на това място; нека посветим няколко редовце повече върху това, що трябва да лъщи пред белия свят: Скромните дейци на духовно и политически поробеният Одрински вилает, послушаха гласа на своите сърца, послушаха поверенията на историческите и заветните мечти и туриха основата на едно дружество, което си постави пред очи свещената цел: нравствено и умствено развитие на населението в този вилает; гласът на завистта на случайни некой светила заговори: „не, такъв един светъл подвиг, ще да затъмни нашето небе; това не може да бъде; то трябва да се развали!“ Същите скромни и безкористни дейци се въоръжиха с твърдост и постоянство да не отстъпят пред позорния глас на завистта, но амбицията дойде на помощ на завистта. Тя помогна на завистта със средства, които само разтегнатата съвест допуща в подобни случаи и й даде целесъобразно оръжие за борба с невъобразима пламенност, като казва: „това ще бъде! И нищо повече. Никаква светла идея, никакви общонародни дългове не са в състояние да ме предотвратят!“ И ето жестоката борба подпомагана и усилена с най-безнравствените и възмутителни средства и експерименти:

Гнусните злословия и инсинуации, шпионските подслушвания и предателските доноси, заплашванията с отчисляване и интернирвания, подкупванията с обещания на служби и други блага, подлостите и изменничеството, подозренията и личните подровгания, лъскателствата и искариотството – всичко това в най-жарък кипеж посрещна отличната идея и похвалната инициатива на доблестните преселници из Одринско и това свещено дело, пред което е длъжна да немее всяка скверна душа.

Под това тежко изпитание, под това нравствено изтезание, се подложиха всички повече или по-малко съучастващи в дружеството. Чрез всичко това се гонеше една задушителна реакция – едно задушвание на благородната инициатива и осуетяването на целта.

Но с неподражаем стоицизъм, с непоколебима воля и твърдост се отнесоха към всичко това непретенциозните дейци; не мигнаха и не мигат пред нищо, защото съзнаваха и съзнават, че на тяхната страна е правото дело, което изобличава всяка измяна и всяко предателство. И така те победиха!

След това ние сме в правото си да попитаме! Защо всяка благородна инициатива у нас не постига целта си? За да отговорим, че: първите неща, които ще да срещне в пътя си са: завистта и амбицията, които като веселят страха и се загнездяват в престъпното малодушие, задушават я още при раждането й.

Прочее напред Одринци! Прегазете през всичките изкапали гнилаци, за да изпълните отеческия си дълг; за да постигнете целта си и за да осъществите една общонародна историческа заветна мечта!

Напред! не бойте се!“

Clipboard04

 

април 17 2016

Пътешествие до ареста в Перник 2/3

Данко – полицай номер 1, беше висок около метър и деветдесет и носеше масивен златен часовник. През отворения прозорец на буса ясно успявах да чуя разговора му с Митко (другият полицай) – Данко му обясняваше как сега цяла вечер ще се занимават с тези ненормалници – моето психично болно момче и аз. Явно ни бяха хванали на косъм, защото се оказа, че са застанали на отбивката само една минута преди нашето пристигане. Ама не било проблем – по-нататък също ни чакали колегите им. Митко отвори вратата и се обърна към шофьора:

– Добре де, видя микробуса и реши да се качиш? А ключовете къде бяха?

– Е, как къде, на таблото бяха. Иначе нямаше да се кача. – това беше единствената трезва мисъл, която забелязах у него за цялата вечер.

– Хайде, излизай, бавно! – Обърна се полицаят към крадеца. Понечих да отворя и аз вратата, за да изляза, но Митко рязко ме сряза – Ти стой тук, къде си тръгнал!

Двамата полицаи опряха момчето на буса и внимателно му сложиха белезници. Позакачаха го малко – добронамерено, за откраднатия автомобил и го заведоха до патрулката. Наведоха го да се облегне на предния капак и го предупредиха да стои неподвижно. След това се върнаха при мен и ме питаха откъде съм и дали познавам крадеца.

– Не го познавам, качи ме на стоп от Дупница за София.. – тръгнах да разказвам аз, но те рязко ме прекъснаха.

– Сигурен ли си, да не ни лъжеш?

– Качи ме от автобусната спирка на главния в Дупница. Не го познавам, но се държа много странно през целия път, даже си мислех да слизам след малко.

– Къде е тази спирка? – Обясних им подробно къде се намира, но те се направиха, че не ме разбират.

– Какво правиш в Дупница?

– Работя там, продавам учебници в читалището в центъра.

– Ще я видим тая работа, стой тук и не мърдай.

Отговарях спокойно и добронамерено, защото знаех че нямам нищо общо с кражбата и просто чаках докато се изясни ситуацията. Попитах ги какво следва оттук нататък и те ми казаха, че чакаме колегите им и после ще ни разпитват. През това време дойде някаква селска мутра на средна възраст, която се насочи към момчето и тръгна да го блъска и да му вика. Полицаите се затичаха и го спряха, като се опитаха да го успокоят – оказа се собственика на микробуса. Явно му разказаха за ситуацията и той се успокои, след това дойде при мен и ме попита какъв съм. Разказах му набързо, но той каза че лъжа и че ме е видял на някакъв си мост преди Дупница в колата с момчето. Казах му че няма как да е вярно това, но той тръгна да ми крещи и полицаите отново се намесиха и го отведоха в страни. Думите му сериозно утежняваха положението и въпреки че имах неоспорими доказателства, че не съм бил на никакъв мост, явно предстоеше да се разправяме за това. Малко след това Данко се приближи и с надсмешка ми каза:

– Е, к’во, повече няма да пътуваш на стоп, нали?

– Напротив, ще пътувам. – му казах.

– Ще видим. – отговори и се отдалечи.

Малко след това Митко дойде и с почти извинителен тон каза, че трябва да ми сложи белезници и да си преместя ръцете зад гърба. Не ги затегна много, но ме предупреди да не шавам, защото са самонатягащи се. Вдигна прозореца и затвори вратата, така че останах сам. Не можех да се облегна –  страхувах се да не се затегнат белезниците. Разсъждавах върху ситуацията и даже ми стане леко смешно, защото все още бях мераклия вечерта да ходя на бар. Започнаха да идват още полицаи – оглеждаха и записваха, но мен не ме закачаха все още. От време на време побутваха момчето да стои мирен върху капаха, но на него му беше все по-трудно, защото позата е доста неудобна с голямо напрежение върху караката, а и съм убеден, че му бяха стегнали белезниците. В един момент и на мен започна да ми става все по- трудно и започнах да правя опити поне малко да си раздвижвам ръцете, но това само още повече ме дразнеше. Даже си попях.

По едно време дойде един друг полицай да ме разпитва и след като му повториш всичко, което вече бях казал, ме изкараха от буса и ме преместиха в една патрулка. Митко точно говореше със семейството си – извиняваше се, че ще се прибере късно тази вечер, но имало било ситуация. Доколкото си спомням имаше две малки дъщери, за които разказваше с умиление. Беше доста добре настроен към мен и ми каза, че се надява че всичко ще се изясни тази вечер, но нищо не може да ми обещае. Имало си процедури.

Ръцете вече доста ме боляха, бях стоял с белезниците повече от час и се бяха и позатегнали. Смрачаваше се и ставаше все по-студено.

Изкараха ме от патрулката, за да ми проверят багажа пред очите ми. Изсипаха цялата раница на земята и започнаха да описват всичко, след това ме накараха да се подпиша. Вътре имаше учебници, така че това потвърждаваше тезата ми. Като цяло бях спокоен и очаквах всичко скоро да се разреши. Разбира се, чувал съм истории как по време на подобни претърсвания полицаите умишлено слагат забранени вещества в багажа, за да искат после откуп… Освен това целият оборот на книжарницата беше в раницата, а аз нямах визуален достъп до нея от полицейската кола. Не намериха нищо съмнително.

Върнаха ме в патрулката, като след малко докараха и момчето – излеждаше още по-зле, все едно всеки момент ще припадне. Данко хубаво ни се накара, задето ще се занимава с нас цяла вечер. Лошото му настроение си личеше от киломентри, но аз не му отговарях – така щеше най-вероятно още повече да се ядоса. Потеглихме към Перник, казаха че ще ни водят на разпит. Преминахме с включени полицейски светлини през града докато не спряхме в двора на едно от районните полицейски управления.

Извадиха ме от колата и ми свалиха белезниците. Олекна ми много, ръцете ми бяха изтръпнали. Около половин час давах показания – в районното полицаите бяха доста впечатлени от моята история, след което се подписах, че всичко, което съм казал, е истина. Очаквах, че след като вече са ми свалили белезниците ще ме пуснат да си ходя, още повече че не се държаха с мен като с престъпник, но за моя изненада Митко отново ми заключи ръцете и ме вкара в патрулката при момчето. Горкото момче – него въобще даже не си бяха направили труда да го разпитват, беше стоял в колата с белезници през цялото време.

Потеглихме към голямото управление – според думите на полицаите. Вече беше към 8 часа, така че вариантът да се ходи на бар в София изглеждаше все по-малко вероятен – по-скоро трябваше да помисля къде да пренущувам в Перник след като всичко свърши. Разбира се, родната полиция беше помислила за това преди мен, но аз още не го знаех това. Мислите ми отскочиха към предстоящото пътуване утре – още не бяхме измислили къде точно ще ходим, но очевидно беше вече, че няма да можем да тръгнем рано сутрин. И както си разсъждавах, изведнъж моят прекрасен крадец бавно се обърна към мен и виновно прошепна:

– Извинявай.

Бях толкова изненадан, че въобще не знаех как да реагирам. Отново ми стана смешно, ама щеше да е много тъпо от моя страна, ако се бях засмял в колата пред двамата бесни полицаи, от които завися, та само му казах:

– Не, бе, няма проблем.., няма за какво!

Тук младежът понечи да спори, но Данко рязко се намеси и му каза да мълчи, защото иначе лошо му се пише. И така с включени сирени фучахме из Перник, оказа се че двете полицейски управления са доста далеч едно от друго.

SONY DSC
*Снимката е от друг стоп, но от този нямам снимки.